ДНЕС,
25 МАРТ, Е РОДЕН
ЕДИН ОТ НАЙ-НЕЖНИТЕ БЪЛГАРСКИ
ПОЕТИ-
ХРИСТО ФОТЕВ
Стефан Цанев го определя като автор на „най-чистата поезия в българската литература“.
От 1957 г. е художник в стенописното ателие на дом „Украса“ в Ямбол. Две години по-късно прекъсва работата си в „Украса“ и става редактор на многотиражката на мина „Черно море“.
Първата си стихосбирка - „Баладично пътуване“, издава през 1961 г. За разлика от много други поети още дебютната му книга е много силна и получава признание. За нея е отличен с II втора награда за поезия. На следващата година вече е член на Съюза на българските писатели. Година след публикуването на "Баладично пътуване" става драматург на бургаския театър "Адриана Будевска". През 1965 г. получава Литературната награда на Бургас за своята втора стихосбирка "Лирика". Отново е удостоен със същата награда само две години по-късно за третата си книга „Сантиментални посвещения“.
През 1969 г. му е връчена за трети път наградата на Бургас за стихотворенията му от „Пристанище“. От 1964 г. повече от 25 г. Христо Фотев е творчески секретар на Дружеството на българските писатели. След близо десетгодишно мълчание поетът написва „Обещание за поезия“. През 1981 г. издава две стихосбирки : „Литургия за делфините“ и „Спомен за един живот“. Три години по-късно събира своите избрани стихове в „Словесен пейзаж“. В преходната 1989 г. излиза сборникът му с поеми „Венецианска нощ“. От 1990 г. е главен редактор на бургаския алманах „Море“. На тази длъжност е до края на 1992 г. През 1994 г. Фотев става повторно драматург на бургаския театър „Адриана Будевска“.
През 1994 г. поетът получава литературната награда „Златен Пегас“, а на следващата година - званието на "Почетен гражданин на Бургас".
Христо Фотев умира на 27 юли 2002 г.
Сега седи и пуши на самия ръб на Рая и си клати безгрижно краката над бездната, и продължава празнично да се самовъпроизвежда чрез своето всеопрощаващо слово пред единствения си слушател, пред единствения господин на име Господ – най-гостоприемният гостилничар в страноприемницата на вселената...Кажи му наздраве и от нас, Христо!"
/РУМЕН ЛЕОНИДОВ/
Господи,
колко си хубава!
Колко са хубави ръцете ти.
И нозете ти колко са хубави.
И очите ти колко са хубави.
И косите ти колко са хубави.
Не се измъчвай повече - обичай ме!
Не се щади - обичай ме!
Обичай ме
със истинската сила на ръцете си,
нозете си, очите си - със цялото
изящество на техните движения.
Повярвай ми завинаги - и никога
ти няма да си глупава - обичай ме!
И да си зла - обичай ме!
Обичай ме!
По улиците, след това по стълбите,
особено по стълбите си хубава.
Със дрехи и без дрехи, непрекъснато
си хубава... Най-хубава си в стаята.
Във тъмното, когато си със гребена.
И гребенът потъва във косите ти.
Косите ти са пълни с електричество -
докосна ли ги, ще засветя в тъмното.
Наистина си хубава - повярвай ми.
И се старай до края да си хубава.
Не толкова за мене - а за себе си,
за дърветата, прозорците и хората.
Не разрушавай бързо красотата си
с ревниви подозрения - прощавай ми
внезапните пропадания някъде -
не прекалявай, моля те, с цигарите.
Не ме изгубвай никога - откривай ме,
изпълвай ме с детинско изумление.
Отново да се уверя в ръцете ти,
в нозете ти, в очите ти... Обичай ме.
Как искам да те задържа завинаги.
Да те обичам винаги -
завинаги.
И колко ми е невъзможно... Колко си
ти пясъчна... И, моля те, не казвай ми,
че искаш да ме задържиш завинаги,
за да ме обичаш винаги,
завинаги.
Колко си хубава!
Господи,
колко си хубава!
Колко са хубави ръцете ти.
И нозете ти колко са хубави.
И очите ти колко са хубави.
И косите ти колко са хубави.
Колко си хубава!
Господи,
Колко си истинска.
ПОКЛОН ПРЕД ТАЛАНТА
