ВСИЧКО Е ЛЮБОВ...

ВСИЧКО Е ЛЮБОВ...
ЛЮБОВТА ЛИ?ЛЪЖА БИЛО Е ВСИЧКО,КАЗВАТ... НО КОЛКО ИСТИНИ ДО ДНЕС НАПРАВИЛИ СА МЕ ЩАСТЛИВА?!

събота, 27 октомври 2012 г.

Човешко наше ЩАСТИЕ...




***



***



***



***



***



***



из "Поема за щастието"- Д.Дамянов


***



А това е най-голямото щастие:





неделя, 7 октомври 2012 г.

Вицпарад 3

Да се посмеем заедно...



Звъни блондинка на безплатен потребителски номер на голяма компютърна фирма:
- Извинете, счупи ми се поставката за чаша на компютъра! Откъде да си купя нова?
- Но, госпожице, да не сте с купили прототип от някое изложение, защото нашите компютри по принцип нямат поставка за чаша?
- Я, не ме занасяйте!!! Разбира се, че има! Като натисна едно копче, и тя излиза...


Първи април . Иванчо тича при майка си и казва :
- Мамо ! Мамо ! Влезнал е някакъв непознат човек при твоята приятелка дето ни е на гости и я е*е!
- Леле ! Ужас!
- Шегувам се - Честит първи април ! Не е непознат, татко е!



Една жена излязла на терасата и се провикнала:
-Абе няма ли мъже в този квартал?
Веднага получава отговор:
-Що ма, да нямаш ракия за изпиване?






Лъва събрал животните в гората и казал:
- От едната страна да се наредят красивите от другата умните.
Жабата сложила ръце на ханша и гордо се провикнала:
- Е-е-е, к'во, ся аз да се разчекна ли?




Лежат в леглото мъж и жена. Телефонът звъни. Вдига жената:
- Да, скъпи. Добре, мили. Разбира се, скъпи. Добре, скъпи, не се притеснявай! - и затваря
Мъжът в леглото:
- Кой беше?
- Съпругът ми. Каза, че ще закъснее. Играе карти… с тебе!



Трима старци си говорят за секс. Първият се похвалил:
-Още го мога! Мога го - като се съберем с бабата, тъй ми идва отвътре и аха да стане работата, колената ме заболяват и всичко се проваля, ама иначе си го мога, като на млади години.
Вторият старец и той се похвалил:
-И аз го мога! Като 20 годишно момче съм, ама аха да стане работата с бабата и като ми захлопа сърцето...Сърцето е виновно, иначе го мога.
Третият старец и той се захвалил:
-И аз го мога! Ей го на, днес прислужницата се навела да чисти и като ми се надупила, аз аха да я награбя, пък тя ми вика: стига, господине, четвърти път за днес вече...
Та и аз го мога, ама паметта,паметта е виновна...



Двама старци седят на пейка в парка и разговарят:
- Знаеш ли - казва единият - навремето ми трябваше само да видя хубаво момиче и ми ставаше.
- А сега? - пита другият.
- Сега... зрението ми се развали.





Между комшийки:
- Да няма някой болен у вас? Гледам, докторът през ден, все притичва за по час-два...
- Защо да има болен? Преди месец, когато у вас всеки ден идваше военен, да нямаше война?!?






 


Двама приятели се срещат, единият - в депресия.

"Какво ти е?", пита другият.
"Много съм зле... Чета надписи: "Тук беше Пешо", "Тук беше Иван", "Тук беше Кольо"... Чета и не зная защо се напрягам. Дали защото са грозно написани или ги чета от вътрешната страна на вратата на гардероба в спалнята..."



вторник, 2 октомври 2012 г.

In memoriam:ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ




ДИМЧО 
ДЕБЕЛЯНОВ-

певецът 
на разноликата 
нестройна 
душа



Димчо Дебелянов е роден на 28 март 1887 в Копривщица в семейството на Вельо Дебелянов и Цана Илиева Стайчина - в което е последното, шесто дете, кръстен е на дядо си Динчо Дебелян. През 1896 г., след смъртта на бащата, семейството се премества в Пловдив при най-големия брат Иван. Там Димчо Дебелянов учи в „Жълтото училище“, по-късно в Пловдивската мъжка гимназия,сега Гимназия с хуманитарен профил „Св.Св. Кирил и Методий“, където пише първите си стихотворения, които после изгаря.
През 1904 г. семейството на Дебелянов се преселва в София и наема квартира на ул. „Оборище“ 46. През 1906 г. в списание „Съвременност“ са отпечатани първите публикувани творби на поета: „На таз, която в нощи мълчаливи“, „Когато вишните цъфтяха“ и други, които са подписани с името Димчо Дебелянов. По това време той е на 19 години и негов кумир е Пенчо Славейков, малко по-късно и Пейо Яворов.
След 1907 г. Димчо Дебелянов сътрудничи на „Българска сбирка“, „Съвременник“, „Нов път“, „Оса“ и други издания. В хумористичните издания той печата сатирични творби с псевдоними, като Аз, Амер, Тафт, Сулбатьор и други. През есента на 1907 г. се записва в Юридическия факултет на Софийския университет „Свети Климент Охридски“, следващата година се премества в Историко-филологическия факултет, но следва само две години. Любознателен по природа, научава френски, руски, английски език и превежда автори като Бодлер, Верлен, дори Шекспир.
В края на октомври 1912 г. Димчо Дебелянов е мобилизиран в 22-ри пехотен тракийски полк в Самоков. През Балканската война е обикновен войник (редник) в Самоков. От септември 1913 г. е преместен в Школата за запасни офицери в Княжево. Две години по-късно е произведен в чин подпоручик. В началото на Първата световна война сам настоява да бъде изпратен на фронта, макар че не подлежал на мобилизация. В края на януари (29 януари) 1916 г. заминава като доброволец на Македонския фронт, където престоява около осем месеца. През нощта на 30 септември ротата, чието командване му е поверено от няколко дни, влиза в сражение с англичаните. Подпоручик Дебелянов, пада убит в това сражение, на 2 октомври 1916 г., около 10 часа сутринта в боя близо до Горно Караджово (днес Моноклисия), на 29 години и 6 месеца. Погребан е на следващия ден в двора на българската църква в Демир Хисар. През 1931 г. по инициатива на литературния кръг „Живо слово“, костите му са пренесени в родната му Копривщица. 
По-късно скулпторът Иван Лазаров е поканен да направи паметник на поета. При едно от посещенията си в Копривщица, той видял баба Лила Паралеева (изгубила съпруг и син във войните), да седи на прага на портата си - подпряла глава на ръка и унесена в мисли. Това му дало идеята за паметника. Тъй като Лила Паралеева скоро след това починала, скулптора използвал за модел баба Лала Душкова. Скулптурата „Майка“ е поставена на гроба на поета през 1934 г.
Родната къща на Димчо Дебелянов в Копривщица е реставрирана и през 1957 г. е превърната в къща-музей.
Името на Димчо Дебелянов носи морският нос „Дебелянов“ в Антарктика.



Поезията на Димчо Дебелянов е проникната от висшите стремления на една уравновесено чиста и духовно красива личност. Константин Константинов споделя: „Не зная между всички нас тогава вътрешно по-чист човек от него.” До голяма степен именно затова през целия си земен път поетът носи в сърцето си чувството на самота, тъга и духовна неудовлетвореност. Търсенията на Дебелянов изразяват вечния човешки стремеж към красотата, хармонията във взаимоотношенията между хората, копнежа по добротата и любовта.


* * *



Да се завърнеш в бащината къща
когато вечерта смирено гасне 
и тихи пазви тиха нощ разгръща 
да приласкае скръбни и нещастни. 
Кат бреме хвърлил черната умора, 
що безутешни дни ти завещаха - 
ти с плахи стъпки да събудиш в двора 
пред гостенин очакван радост плаха.

Да те пресрещне старата на прага 
и сложил чело на безсилно рамо, 
да чезнеш в нейната усмивка блага 
и дълго да повтаряш: мамо, мамо... 
Смирено влязъл в стаята позната, 
последна твоя пристан и заслона, 
да шъпнеш тихи думи в тишината, 
впил морен поглед в старата икона: 
аз дойдох да дочакам мирен заник, 
че мойто слънце своя път измина...

О, скрити вопли на печелен странник, 
напразно спомнил майка и родина!

Елегията е публикувана за първи път в сп. "Смях", г. II, бр. 64 от 19.08.1912 г.


***


Аз искам да те помня все така: 
бездомна, безнадеждна и унила, 
в ръка ми вплела пламнала ръка 
и до сърце ми скръбен лик склонила. 
Градът далече тръпне в мътен дим, 
край нас, на хълма, тръпнат дървесата 
и любовта ни сякаш по е свята, 
защото трябва да се разделим.

"В зори ще тръгна, ти в зори дойди 
и донеси ми своя взор прощален - 
да го припомня верен и печален 
в часа, когато Тя ще победи!" 
О, Морна, Морна, в буря скършен злак, 
укрий молбите, вярвай - пролетта ни 
недосънуван сън не ще остане 
и ти при мене ще се върнеш пак!

А все по-страшно пада нощ над нас, 
чертаят мрежи прилепите в мрака, 
утеха сетна твойта немощ чака, 
а в свойта вяра сам не вярвам аз. 
И ти отпущаш пламнала ръка 
и тръгваш, поглед в тъмнината впила, 
изгубила дори за сълзи сила. - 
Аз искам да те помня все така...

Тази любовна елегия на Дебелянов излиза за първи път в сп. "Смях", г. III, бр. 15 от 03.IX.1913 г. Посветена е на рано загиналата от туберкулоза учителка Мара Василева-Звънчето.


***


ПОМНИШ ли, помниш ли тихия двор, 
тихия двор в белоцветните вишни? - 
Ах, не проблясвайте в моя затвор, 
жалби далечни и спомени лишни, 
моята стража е моят позор, 
моята казън са дните предишни!

Помниш ли, помниш ли тихия двор 
шъпот и смях в белоцветните вишни? - 
Ах, не пробуждайте светлия хор, 
хорът на ангели в дните предишни - 
аз съм заключеник в мрачен затвор, 
жалби далечни и спомени лишни, 
сън е бил, сън е бил тихия двор, 
сън са били белоцветните вишни!

Елегията е публикувана за първи път в сп. "Родно изкуство", кн. 2 от 24.11.1914 г.


***


ЧЕРНА ПЕСЕН

Аз умирам и светло се раждам - 
разнолика, нестройна душа, 
през деня неуморно изграждам, 
през нощта без пощада руша.
Призова ли дни светло-смирени, 
гръмват бури над тъмно море, 
а подиря ли буря - край мене 
всеки вопъл и ропот замре.

За зора огнеструйна копнея, 
а слепи ме с лъчите си тя, 
в пролетта като в есен аз крея, 
в есента като в пролет цъфтя.

На безстрастното време в неспира 
гасне мълком живот неживян 
и плачът ми за пристан умира, 
низ велика пустиня развян. 

Излиза за пръв път в сп. "Съвременник", г. II, кн. 6 от 15.V.1910 г.

***


МОЛИТВА

Сложи ръка на мойте устни, 
когато, морна да блуждае, 
крила душата ми отпусне 
и безутешна възроптае; 
сложи ръка и запази ме! 
Да не надвие скръб безмерна, 
и в гняв, и в горест твойто име 
с похулни думи да зачерна! 
  
Стихотворението е публикувано за първи път в сп. "Съвременна мисъл", г. II, кн. 3 от 15.IV.1911 г. 

***





"Аз отивам да изпълня патриотичния си дълг и зная че няма да се върна; ще блесна като звезда и ще угасна."









понеделник, 1 октомври 2012 г.

Денят в мисъл

1 ОКТОМВРИ 2012

Най-великата доблест не е в това-никога да не паднеш,а да се изправиш всеки път,когато паднеш...
Конфуций


Още дни и мисли-ТУК