ВСИЧКО Е ЛЮБОВ...

ВСИЧКО Е ЛЮБОВ...
ЛЮБОВТА ЛИ?ЛЪЖА БИЛО Е ВСИЧКО,КАЗВАТ... НО КОЛКО ИСТИНИ ДО ДНЕС НАПРАВИЛИ СА МЕ ЩАСТЛИВА?!

събота, 15 септември 2012 г.

In memoriam:На днешния ден е роден НИКОЛАЙ ХАЙТОВ

ВЛАСТЕЛИН НА 

РОДОПСКИЯ ДУХ

"... Търсѝ истината 
и истината 
ще те освободи..."

Николай Хайтов
                                                  



Николай Хайтов е роден на 15 септември 1919 в родопското село Яврово, Област Пловдив в много бедно семейство. Родителите му са обикновени селяни. Хайтов завършва прогимназия в родното си село, но вместо да постъпи в гимназия в Пловдив, започва сам да си изкарва хляба в големия град. Работи като чирак в магазин за брашно, келнер в кръчма, камериер и общ работник в железопътните кариери край село Крумово, Пловдивско в продължение на три-четири години, което го откъсва от училището и книгите. През 1938 завършва гимназия в Асеновград. Издържа се с тежък труд по строежите и взема по две години за една, така изкарва и висшето си образование. През 1943 завършва в София Лесотехническия факултет. От есента на 1944 е войник в Пловдив. От 1946 постъпва на работа в родопските гори най-напред като участъков горски в Персенкското горско стопанство. След това работи в Лесичево, Девинско и в Горско стопанство — Сапарева баня. От 1951 инженер-лесовъд в Радуилския участък на стопанство "Боровец", Самоковско. Разрешава на местното население да използва падналите дървета в гората и по този начин нарушава партийните догми. Осъден на 8 години строг тъмничен затвор и уволнен дисциплинарно от Министерството на горите, без право да работи по специалността си. По-късно присъдата е отменена, но две години е безработен. Принуждава се да търси препитание с писане на очерци и големият му литературен талант веднага е забелязан. Обича да чете Захари Стоянов, Иван Вазов, Елин Пелин и Йордан Йовков.
Първият му очерк е публикуван през 1954 в списание „Септември“. Следва предложение за сътрудничество в списанието, където печата свой разказ ("Случай без прецедент") и нов очерк. Пише очерци за в."Работническо дело", "Кооперативно село" и др. Очерците, които печата, издава в първата си книга "Съперници" през 1957. От 1959 е приет за член на Съюза на българските писатели, работи като редактор във вестник Народна култура и сп."Наша родина". От 1975 до 1977 е председател на Столичния съвет на културата, член е на Управителния съвет на СБП от 1966 и секретар на СБП - 1966-1968. През 1966 става главен редактор на списание „Родопи“.
През 1967 излизат знаменитите му „Диви разкази“. Те имат над 10 издания в България, като са преведени на 28 чужди езици, включително китайски. През 1989 излизат „Избрани произведения“ в три тома.
Н. Хайтов пише над 10 пиеси, 800 статии и рецензии. Общият тираж на книгите на Хайтов, които са издадени и преиздадени в България, е над 4 милиона екземпляра.
Н. Хайтов е председател на Съюза на българските писатели (СБП) от 1993 до 1999, като преди това от 1966 до 1968 е негов секретар. Той е упрекван в авторитарност и за разцепването на СБП. Носител е на Димитровска награда за проза, на Националната литературна награда „Йордан Йовков“ (1995) и на Вазовата награда за литература. Става носител на ордена „Стара планина“ през 2000. Избран е за академик през 1997 от Българската академия на науките.
Николай Хайтов има двама синове и една дъщеря: Александър - скулптор и Здравец — архитект, дъщеря — Елена Хайтова.
Умира на 82 години на 30 юни 2002 от левкемия и е погребан в Централни гробища - София.

"..В момента българинът е покрусен, изгладнял и, което е най-опасно, духом омаломощен. Враговете на  българщината са ободрени, родоотстъпниците все повече се намножават…" 
Тези думи на писателя са от 1993 г!Но звучат толкова днешно!
Ето и неговата надежда за нашето бъдеше ,изречена преди 19 години:
"...сега българинът потъва, пада към дъното, но като стигне и се удари в него, може от сътресението да дойде на себе си и да разбере, че националните идеали не са празна приказка, а средство за оцеляване, съдба…“ 
Но ние все още сме на дъното...и все още - неразбрали тази голяма истина...

***

Николай Хайтов е автор на множество сценарии за киното и много негови творби са дали хляб на други сценаристи.Само от сборника „Диви разкази“, на екран се появяват десет от включените в него произведения. Образците, изпълващи неговата филмография, може да се похвалят с множество отличия, но най-вече с неугасващата любов на публиката, която се споделя от цели поколения зрители.

Козият рог
Несъмнено това е един от най-награждаваните български филми, неслучайно оглавяващ класацията на шедьоврите в нашенската кинокласика.
Той грабва специалната награда на журито от Международния филмов фестивал в Карлови вари; голямата награда и наградата на публиката от Фестивала на българския игрален филм във Варна; наградата „Сребърен Юго“ от Международния филмов фестивал в Чикаго; Голямата сребърна купа, Сантарен (Португалия), Трета награда, Коломбо (Шри Ланка), а изпълнителката на главната женска роля Катя Паскалева се окичва с приза „Фемина“ за най-добра актриса от фестивалите в Панама и Брюксел.
Кинолентата буквално разбива Желязната завеса, но прът в колелата й слага не кой да е, а Турция. Тогавашният шеф на „Българска кинематография“ твърди, че тъкмо турското правителство е направило спънки „Козият рог“ да бъде допуснат до участие на фестивала в Кан през 1972 г.
Емисарите на фестивала са одобрили за участие в престижния форум филмираната Хайтова творба, но съседите ни съзират в нея антитурски настроения и активират протести както от страна на мюсюлманските държави Алжир, Мароко и Тунис, така и на френските домакини, които се обявяват против филма.
Въпреки тези протести, екранната версия на „Козият рог“ е прожектирана в 62 страни по света и през 1972 г. година е един от осемте филма, включени в надпреварата за престижния „Оскар“.
Макар че е заснет само за месец и половина с жалкия бюджет от 156 хил. лв., култовата лента безапелационно е посочена като най-добрия български филм за всички времена в анкетата на в. „Култура“, проведена през 1993 г. сред кинематографистите у нас.
Римейкът на кинотворбата от 1994 г. така и не постига успеха на по-стария си съименник и се окичва само с варненската  „Златна роза“, „Сребърна роза“ от Бергамо, наградата „Европа“ от Ла Бол (Франция) и „Златният орел“ от Батуми.

Мъжки времена
Героите от Хайтовите разкази „Сватба“ и „Мъжки времена“ оживяват на екрана в едноименния филм, създаден по негов сценарий през 1977 г.
С блестящото си превъплъщение в образа на красивата и трудолюбива Елица актрисата Мариана Димитрова заслужено печели голямата награда „Златен козирог“ на Международния филмов фестивал в Техеран, а заедно с екранния си партньор – незабравимият Григор Вачков, на следващата година грабват отличията на Фестивала на българския игрален филм във Варна.
А ревностните зрители на филма остават възнаградени с едно незабравимо преживяване, ставайки неволни свидетели на жестоката ирония на съдбата, сполетяла Банко и любимата му Елица. Трагичната любов между двамата е представена драматургично така истински, че успява да трогне и най-каменното сърце.

Капитан Петко войвода
В основата на биографичния филм за Петко Киряков, известен повече като Капитан Петко войвода, е залегнал едноименният исторически роман на Николай Хайтов.
Писателят и сценаристът е вдъхновен от живота и делото на легендарния българин, останал в паметта на народа като непримирим борец за независимостта на родината ни, както и за мир и равноправие на целия Балкански полуостров.
Политическата обстановка в Османската империя и най-вече в Източните Родопи, която Хайтов разяснява в началото на всяка серия, хвърля безстрашния хайдутин в неравна борба за свобода, а преживяното от него в името на този негов идеал, му дава право да укори властниците, сочейки ги с пръст:
„Те погребаха България“. Филмът е направен толкова увлекателно, че се гледа с еднакъв интерес както от по-възрастните зрители, така и от малките деца. А актьорът Васил Михайлов повече не може да се отърве от идентифицирането си с образа на юначния войвода, въпреки че близо десет години преди това е направил много силна роля в „Краят на песента“.

Краят на песента
И тази кинолента от далечната вече 1970 г., пресъздала на екран Хайтова творба – разказа „Ибрям Али“, е посветена на обречената любов. И тук действието се развива в Родопите. И тук във фокуса попада съдбата на българомохамеданското население в този измъчен край.
Драмата на Ибрям и Нейме и до днес разплаква зрителите, а едва ли може да се намери в цялата световна кинематография филм с по-силен финал. Как един живот завършва с песен, обезсмъртена от невероятния глас на актьора Васил Михайлов.
Неговото изпълнение на „Руфинка болна легнала“ е толкова вдъхновяващо, че неизменно ни кара да се чувстваме горди, че сме българи. Поклонът, който патриотът Хайтов сторва към българския фолклор с „Руфинкината“, оставя без дъх всеки, който милее за България и съхраняването на българщината.

Орисия
Високо в Родопа планина ни отвежда и действието във филма „Орисия“, създаден през 1983 г. по мотиви от разказа на Николай Хайтов „Дервишово семе“, който отново ни среща с една история за невъзможна любов, за отчаянието и примиряването със съдбата, за проблемите пред младите, произтичащи от безпрекословното спазване на консервативните традиции за продължаването на рода...
Внушението на кинотворбата е, че човек трябва да запази човещината и състраданието си към другите, независимо от несправедливата орисия, която го е споходила. И този филм се окичва с няколко награди, сред които специалната награда на журито на Международния филмов фестивал в Тренто и почетен диплом на СИДАЛК.

Куршум за рая
Основната мишена на изстреляния в ефира през 1992 г. „Куршум за рая“ е придържането към християнските ценности и отказа от насилие. Действието на кинолентата се развива преди 110 години в Центалните Родопи, където върховистите водят борба за обединението на Велика България.
Драматичен е паралелът между българския войвода и турския главатар, душевните терзания на главния герой Карата и участта на бившия опълченец Фертига. Всичко това забъркано с изтънчената вещина на проникващия и в най-тъмните дълбини на човешката душа майстор на перото Николай Хайтов още в литературния първоизточник за филма – разказът му „Грях“ от сборника „Хвърковатото корито“.

Изпит
За трудното извоюване на име на майстор и за защитаването на честта разказва забавната киноновела „Изпит“, създадена по едноименната творба на Николай Хайтов, намерила място в сборника „Диви разкази“. Премиерата й се състои на 29 септември 1971 г. и въпреки че лентата е  черно-бяла, тя оставя у зрителя усещане за пъстроцветност и силна емоционална обагреност.
Всички пред екрана тръпнат и стискат палци на вироглавия и самоуверен Лию, изигран от Филип Трифонов, защото облогът му с Карата е, ако изработената от него каца оцелее като я хвърли в каменистата пропаст, прорязана от буйна река, да обръснат брадата на ходжата. А такава гледка не е за изпускане.
И младият новоизпечен бъчвар доказва красноречиво майсторлъка си – неговата каца оцелява във водовъртежа на грохотливия вир. А ходжата остава без брада – така символично българският дух надделява над мюсюлманското присъствие в Родопския край.

Ламята
Доста в по-старо време ни отвежда „Ламята“. Филмът се появява на българския екран навръх Никулден през 1974 г. 78-минутната лента разказва за тревогите на жителите на селцето Трипетли, около което от известно време се навърта ламя.
Опитите на хайките да заловят страховитото чудовище постепенно прерастват в бунт срещу болярина Калота, който се оказва главният неприятел на селяните, а не митичният звяр.
Вълненията на овчарите, дърварите и ловците са подкрепени и от стражите на местния властелин и с общи усилия те успяват да прогонят Калота и старейшините. А на ламята „сервират“ едно натоварено с прахан магаре, от което буквално й се пръсва коремът. Така в Трипетли се отървават от всичките си тирани.
Новаторската за времето си фентъзи комедия за първи път съчетава в бг ефира елементи от игралното и анимационното кино – нещо, което едва в последните години стана хит в модерните холивудски продукции.

Семейство Калинкови
Николай Хайтов е сценарист и на първия български сериал, който се излъчва през лятото на така далечната 1966 г. – точно преди 45 години. Семейната сага се превръща в истинска телевизионна сензация, макар че по това време все още не във всеки дом има телевизор.
Проблемите и конфликтите, които разтърсват семействата на двамата братя Мирко и Калин Калинкови, както и сродилата се с тях впоследствие фамилия Симеонови, държат в напрежение и захлас почитателите на филмовата поредица, които не пропускат нито една от дузината му серии. А ярките образи на главните герои и до днес са живи в спомените на по-възрастните българи.

Горски дух
Последният филм, създаден по сценарий на Хайтов, е „Горски дух“. Това става през 1996 г. В него е застъпена още една от темите, по които „воюва“ големият ни родолюбец – опазването на българската природа. Главният герой Метю се опълчва срещу унищожаването на една гора, за да се изгради път и макар че злото побеждава, духът на екозащитника продължава да предупреждава всеки за неминуемите опасни последици от това.



"... Ако ни е съдено да живеем като народ, трябва да се пробудим за националните ценности сега. Никога не сме имали по-кратко време за осъзнаване, пробуждане и действие."

Николай Хайтов
                           
                             


петък, 14 септември 2012 г.

Кръстовден е...



Днес православната църква отбелязва 
„Въздвижение на Светия кръст Господен“ – 
наричан от народа Кръстовден 




На този празник християните се прекланят пред Светия и живототворящ Кръст Господен.
След страданията и разпятието Христови кръстът се превръща в жертвен знак на спасението и изкуплението от греха. Той олицетворява жертвената любов, победата над злото, принадлежността към християнството. 

Светата православна църква извършва поклонение на кръста Господен четири пъти в годината - на третата неделя от Великия пост, наречена Кръстопоклонна, на Велики петък, на 1 август и на 14 септември. По древен обичай на този ден се прави водосвет и свещениците ръсят с кръст по домовете за благословение. 
Според църковното предание Света Елена, майката на император Константин Велики, се счита за ревностна християнка. Тя се отправя към светите места в Палестина, за да потърси гроба Господен, който два века по-рано е затрупан от гонителите на християните. Усилията й се увенчават с успех. Намерени са пещерата на гроба, както и три кръста. Кой от трите е Христовият кръст се разбира, когато чрез докосване с един от тях е възкресен наскоро починал човек. Частица от този животворящ кръст Елена изпраща на сина си в Константинопол, а самият кръст е положен в главната Йерусалимска църква. 
След време над пещерата на гроба Господен построяват храм, който съществува и до днес. Той е осветен тържествено на 14 септември 335 г. На този ден се събират хиляди поклонници. За да могат всички да видят Светия кръст, епископът го повдига или го "въздвижва" над главите на присъстващите. От това "въздвижение" получава своето име и празникът. 
По традиция на Кръстовден се спазва строг пост. Народният празник е свързан с края на летния и с началото на есенния селскостопански сезон. От Кръстовден или от Симеоновден /1 септември/ може да започне сеитбата на зимните житни култури. На Кръстовден се "осветява" семето за посев. В някои райони на страната празникът е наречен гроздоберник, защото тогава там започва гроздоберът.На него денят и нощта се "кръстосват".

В нощта срещу Кръстовден българи от всички краища на страната нощуват на святото място в Средните Родопи, наречено Кръстова гора,известно с необичайно силната си енергия.  На родопския връх се пази  частица от Божия кръст. 
Поверието гласи, че изцелението спохожда християните на святото място, докато спят. В съня си те разбират как могат да се спасят от налегналата ги болест. Когато преспиш там, единственото, което се иска от теб, е да запомниш всичко, което видиш на сън, казват монасите от Кръстова гора. 
Хората вярват и затова идват от цяла България да търсят цяр за физическите и душевните си болежки. Всеобщата молитва продължава до зори, а очевидци разказват, че никой не усеща как минава времето - въпреки хладната нощ, вярващите не чувстват нито студ, нито умора. Кръстът зарежда с енергия за месеци напред, категорични са присъствали на тайнството. Смята се, че който е бил тук три пъти, става хаджия.




Честито на всички именници: 
Кръстьо, Кръстина, Кръстил, Кръстила, Кръстилена, Кръстена, Кръстан, Кръстана,Ставри




сряда, 12 септември 2012 г.

И пак е есен...



Кръгозори надвесени
и сплътени тъми.
Ръми,
есен е.
В глухи жалби унесени,
ние бродим сами.
Ръми,
есен е.

Н. Лилиев



Вече свърши хубавото време

Как блести тротоарът под дъжда като нов,
добър ден моя стара заздравяла любов.
Спри за миг да те видя едва едва остарял,
ех, че среща непредвидимав тази есенна кал.


А очите ти пак са като от кадифе,
слушай да направим малко бягство, а- има отсреща кафе.
Да, разбирам, че бързаш, ако искаш ела,
не, не плача, не сълзи, не просто пак заваля.


Просто свърши хубавото време
и дъждът вали и дъждът вали,
просто трябва ние да приемем,
че във нас боли, че във нас боли.

Ех, можах да те видя, имаш кичур бял,
ех, че среща непредвидима не, не ми е жал.
А очите ти пак са с цвят на кадифе,
да направим малко бягство а, да поседнем на кафе.

Да да, зная че бързаш, а пък аз изведнъж
не, не плача, не сълзи,не просто пак този дъжд.
И блести тротоара под дъжда като нов,
Сбогом, сбогом моя стара заздравяла любов.












Есента е лудост

Есента е полепнала сладостно 
по разлистени в мрака очи. 
И е грях, и дискретност отдадена 
уловила с тих шепот лъчи.

Тя е лудост и стъпки във времето, 
ветрен огън и хладен пожар. 
Съхранила сърцето и стремето, 
тиха пепел е лумнала в жар.

И надежда е сгушена в шепите, 
с куп светулки във пъстрият свят. 
Тази есен е лудо прошепната... 
И е обич... И пристан... И бряг.

Веселка Василева



Има малко есен – там, във всяко лято, 
мека като звук от падащо листо, 
вдянала невидим, здрав конец от злато 
в крайчеца на всяка пърхаща любов.

В сладките въздишки, в устните горещи, 
тънка като сянка на карфичен връх, 
сякаш се опитва да пошепне нещо 
и за миг нахлува зрял къпинов дъх

в пазвите на юли. Може би, от него 
тръпка хлад пронизва плажния ми гръб. 
Страх ме е ужасно, че ако посегна, 
ще докосна с пръсти есенната плът.

Някой ден за всички лятото преваля. 
А в кръвта ми още плиска се море... 
Чувам ли го в мрака, докато те галя, 
бих могла навярно да си мисля, че

даже и във всяка есен, набраздила 
с хиляди пътечки женското лице, 
в леко поразмазано ъгълче червило 
има малко лято. Мъничко поне.

Росица Петкова



Есенно


Не се учудвай, че очите ми,

понякога издават мъничко тъга.

Но виж, и есента е тъжна,

но носи зрялост, слънце и безкрайна красота.

Ръце протягам с нежност доловима,

в копнеж за ласка, като падащи листа,

и с вкус на устни, като сочна медовина,

и дъжд от трепетно докосване в нощта.

И с вятъра погалил тъжни клони,

ти преоткрий ме в багрите на есента.

И нека всеки падащ лист разказва,

че съм единствена за теб на таз земя!

ckarlet



Есенен стих

С тъга отстъпва бавно лятото,
вземайки си малко късче от деня,
зад ъгъла през сълзи ме поглежда,
за сбогом помахва ми с ръка.

Защото есен пъстра, златокоса
отново шета сръчно из града
и по пътя си с любов постила
мек килим от падащи листа.

Натъжена се разделям с лятото,
с милувка нежна ме докосва есента,
притихват на перваза и мушкатите,
небето рони първа есенна сълза.

mariniki (Магдалена Костадинова)



Сбогуване

Душата ми неизповядана мълчи
и празнотата тихичко пулсира.
Че имах някога мечти
и есента безмълвна го разбира.

...Но плаче в мене есента - 
дете изгубено по пътя...
За мене плаче. За това,
че няма истинска да се завърна.

Че няма в моите очи
листата u да бъдат звездопади,
че бледожълтите u дни
не са в сърцето ми пожари...
...
За мене плаче есента.... 

Катя Начева



СЛЪНЧЕВО - КИЛНАТО

Тая есен не е като другите,
тя започва от трънче в петата ти.
Хвърля пепел в лицето ти, буди те,
щура есен – пожар и разпятие.

И прониква в теб палаво жилото,
сякаш вятър прочиства комините.
Тая есен е слънчево килната
и намига ти, сладостно - винено.

Илко Илиев







Есен
автор: etyna 

Смолистото грозде е моята есен,
загубена песен на палав скорец,
търкулната капка в лист жълто-вълшебен
и смешна цигулка на разсеян щурец.

Мирис на дюли. Дъх на бадеми.
В закъснели гнезда се гушат бедни врабци
и се скитат по пътя от любов омалели
пъргави котки с развратни съдби.

Тревата сено е. Плевните пълни.
Билки омайни отдавна събрах.
Вятър чаровно в капчука ще звънне,
дъжд ще измие от покрива прах.

Отгледа плода си прилежно земята.
Не умира сърцето и. Но му се спи.
И потапяш се бавно. Топло и златно.
В моите сънища като есен добри.



Есенна песен

Елисавета Багряна

Дали да сегна да откъсна
последния останал лист
на тази есен късна?
О, дни, изнизани мъниста,
в калта на пътищата разпиляни,
и вие, вечни, живи мои рани...

Не ме научихте на нищо
и нищо може би не струвате,
щом още мога да сънувам
и в сънищата си да вярвам -
и връз измамите изнищени
да мятам златната совалка
с новоизсукана надежда.

Не знам дали от тази прежда
за мачтата платно ще стане
на някогашната ми ладия,
с която (както в старите балади)
да стигна в светлото пристанище
на някаква любов...



НАСТРОЕНИЕ

СЕПТЕМВРИ Е ОТНОВО...

ТРИУМФИРА

ЕСЕНТА ВЪВ МОЯТА ДУША.

БАГРИТЕ Й КОЙ ЩЕ МИ ОТНЕМЕ?

ЩЕДРОСТТА НА ЗРЯЛАТА ЖЕНА?

ПРОСТИ,

ЧЕ ДНЕС ЗА ТЕБЕ НЕ ТЪГУВАМ,

ЗА ЛАСКАВИТЕ УСТНИ И РЪЦЕ...

ПО-СИЛНА ОТ БОГИНЯ Е ЖЕНАТА,

КОГАТО В НЕЯ ВЛАСТВА ЕСЕНТА..



Дъжд
Първият есенен дъжд. 
Тъжен... 
Безмилостно тъжен. 
Колко сълзи наведнъж! 
Може би дълго са сдържани.
Зная, че много боли, 
зная и колко са трудни 
първите капки. Нали? 
После пороят е буен.
Първия есенен дъжд. 
Дълъг... 
Почти безконечен. 
Колко сълзи наведнъж! 
Колко разплакани вечери!

Весела Чапанова






Есента подрани...

Есента подрани и притвори вратата, 
затанцува със тънкия сърп на луната: 
стъпка в ляво – нощта ще е пак ветровита, 
стъпка в дясно – денят все за лятото пита...

А отсрещния хълм светна ярко – червен, 
не от скука и яд – просто там расте клен. 
И листата му перести, като мънички длани 
се протягат към слънцето – кой лъчите ще хване?..

Но когато последното ято замине 
в една нощ изведнъж есента ще загине, 
а земята ще трепне, сразена от студ... 
За какво, за какво беше целия труд?...

Диана Илиева


Есен

Стана студено . Септември е вече,
природата стяга се за зимния сън.
Слънцето грее някак далечно,
пожълтели листа разпиляват се вън.

Поглеждам назад и виждам любови.
Поглеждам напред и виждам раздели.
Взривяват сърцето ми стихове нови.
Политат в небето... Изчезват... Къде ли?

Остават ми само есента и тъгата
и някакво странно чувство на страх.
Усещам как огън пламва в душата
и от мене остава само купчинка прах...

Борис Жогов


* * *
Кога печална есен наближава
и жълт листец по вятра полети,
в оставена от птичките дъбрава,
дете, обичаш ли да ходиш ти?

Обичаш ли под дъбове вековни,
по дни унесена във самота,
Да гледаш как едва пълзи мъглата
по чуките на Стара планина,
да плачеш над треватите и цветята,
попарени от ранната слана?

Девойко, ако в сладкото безумие
на есен теб по-мил е тоя свят,
ела по губещи се татък друми:
ний ще вървиме мълком – и без думи
сърцата наши ще се разберат.

Кирил Христов


Следобеден чай с есента

Есента неаристократично чая сърба, 
сварен по-гъст от зноя на мъглите й. 
Наобикаля вятърът – клисарят гърбав, 
събира детски смях в балони. И отлитат.
Развързва хвърчила и доизтупва черги, 
с камбаните звънти в ушите на южняка. 
Животът се простира – филм на Бергман. 
В сърцето ми пристига да живее някой.
Полягам в хоризонта на узряла круша. 
Сфуматото му за постеля е божествено. 
А лятото с непридирчиво простодушие 
сънува още плажове от женственост.
И пръстите му с пъргавост хлапашка 
тактуват слънце в клинописа на ятата. 
Подир стрелите птичи синята опашка 
след миг ще се превърне в силен вятър.
Невъзмутима есента си доизпива чая, 
макар че облак тъмен слънцето изгриза. 
Животът, странно, не е толкова отчаян, 
но везат за поредно лобната му риза.

meiia





 Усещане за есен...


жълтото...
в последни слънчеви лъчи
докосва
с топли чувства
думите
моите и твоите
червеното...
сълза от болката
след залеза
в тъмното изтекъл
между стъпките
зеленото...
пътека на завръщане
останала от лятото
в очите ми
за тебе скрита
и защо ли...
в бяло...черно
си обличам мислите
щом тебе в облак нежност
съм повила...
листопад
от тиха страст
рисува в нощите
за мен и теб
усещане за влюбване...
тъжно в есента
потънало
като очакване
в багрите
утихнало
на неналюбване...

MARINIKI


Все още 

Все още сме красиви с тебе, Есен.
В очите свети слънчева дъга.
С любовта ни Космоса е тесен.
Все още пеят птиците в кръвта.

О, двете знаем, че ще дойде зима
и ще заключи влюбени крила.
Но още сме красиви и ни има.
В смеха ни плуват пъстри хвърчила.

Напук на всичко ще целунем с песен
дори онази вещица, скръбта.
Все още сме красиви с тебе, Есен,
хайде да танцуваме с дъжда!

Последни глътки лудост и забрава,
последна чаша слънце и любов!
Сбогуването нежно просветлява
във благослов...

Ина Крейн – Илияна Каракочева



С чадърче леко във ръка
върви под падащи листа...
Връз нея - струи светлина...
Това е тя самата-
Есента!...
Лили Чолакова




Въпреки носталгията по лятото есента е толкова хубава...:) Есента… Най-романтичният от всички сезони. Може би заради почти непрекъснатите валежи или заради падащите листа. Не ми е съвсем известно, но всички твърдят, че Есента е най-любовният сезон.Един уникално красив сезон с толкова много красота и цветове… Неслучайно есента е наричана златна. Усещането за изобилие, спокойната благодат на мекото есенно слънце и огнено-златните багри на листопада се сливат в един прекрасен и вълнуващ ритъм...Есен е...