ВСИЧКО Е ЛЮБОВ...

ВСИЧКО Е ЛЮБОВ...
ЛЮБОВТА ЛИ?ЛЪЖА БИЛО Е ВСИЧКО,КАЗВАТ... НО КОЛКО ИСТИНИ ДО ДНЕС НАПРАВИЛИ СА МЕ ЩАСТЛИВА?!

сряда, 25 април 2012 г.

IN MEMORIAM-Памет за ПЕТЯ ДУБАРОВА

На днешната дата-25 април,
е родена ПЕТЯ- 
СЛЪНЧЕВОТО ДЕТЕ НА БЪЛГАРСКАТА ПОЕЗИЯ 


Една невероятна душа,по детски наивна и едновременно странно зряла,преобърна представите ни за възраст в поезията...Едно малко момиче,което "дъжда причаква на ъгъла" и мечтае за "дом, в който да се побере морето"...Стиховете й са вик за един по-добър, по-искрен, по-всеотдаен свят...Свят,белязан от доброта и усмивки...


"Със своя  ярък поетически талант - единствен и неповторим,
Петя създава оригинални поетични творби, импресии, приказки и разкази, които се открояват в литературния ни живот от 70 - те години със самородната си изразна лекота, с дързостта и свежестта на художественото виждане. Поетесата естетизира първозданните стихии и вечните човешки ценности - морето, лятото, дъжда, младостта, любовта, поезията."/Х.Фотев/


„Не искам да живея в заслепение… Всичко е така опорочено, някъде отвътре, от дълбокото на живота лъха гнило. Но искам да вярвам, че има и достойни хора, хора чисти и необикновени. Ако има, то те са нещастници.”
/Петя-редове от дневника й/


Обзета от тежки мисли, свързани с отчаяние и разочарование от човечеството,Петя прави своя 
трагичен избор... 
Тя не измени никога на своето сърце,остана му вярна до края, 
не го прекрачи, за да се спаси, 
и го спаси, за да ни докаже, че все 
още има на света неща, 
които едно сърце не може да понесе...


* * *

Там някъде в облаци, в луди лози,
от мигли запазили дъх на сълзи,
от морския дом на соления рак,
от някакъв стар, омагьосан син бряг

внезапно се ражда и тръгва към мен
(когато не е нито нощ, нито ден)
не плах, сивоок, бледосинкав и тих,
а жив, поразяващ, неистов мой стих.

Аз падам във двете му властни ръце
и мойто момичешко пъстро сърце
вибрира в мен като щастлива пчела.
Не чакам познатото тръпно “Ела”!

Аз тръгвам след него и знам, че е мой,
на моите мисли блестящия рой
той грабва. Къде съм? Сънувам ли? Аз
попадам във някакъв бронзов Бургас.

Слънце с магия на златен фонтан
изригва от мекия свод разлюлян.
А някаква матова странна зора
ме прави щастлива и нежно добра.

Дълбоко във хиляди живи води,
в делфини, в звезди, невид`ени преди,
в събуждане кратко на морския фар
откривам учудена някакъв чар.

Защото до мене, разгърден и бос,
реален и жив като ден и въпрос,
е моят стих – трескав и толкова млад,
единствен обичан, единствен мой брат.

Аз следвам на времето светлия ход
и искам, как искам след моя живот
пак някой да трепне, внезапно спасен,
открил в моя стих своя пристан зелен.

1977 г.

ПОКЛОН,ПЕТЯ!



четвъртък, 19 април 2012 г.

IN MEMORIAM...напусна ни НАУМ ШОПОВ...

Още един талант ни напусна-

отиде си големият
актьор

НАУМ ШОПОВ




Наум Шопов е роден на 27 юли 1930 г. в Стара Загора, в семейство на бежанци от Смърдеш, Костурско. Семейството му е свързано с актьорското майсторство и пътят на малкия Наум е сякаш предначертан. Майка му - актрисата Мара Шопова, играе с него в спектакли на Старозагорския театър, когато синът й е едва на няколко месеца. По-късно, отново в театъра в Стара Загора, идват и първите роли на Наум като стажант-актьор. Баща му - Христо Шопов, дълги години е директор на читалищния театър в града.
На сцената Наум среща съпругата си - актрисата Невена Симеонова. Синът му - Христо Шопов, днес е известен и търсен актьор. Той дебютира във филма „Вчера", режисиран от Иван Андонов. Дъщерята на Наум - Елисавета Шопова, също е актриса.
В театъра големият Наум Шопов е работил с най-изтъкнатите български режисьори като Крикор Азарян, Леон Даниел, Иван Добчев. Преобразявал се е в Хамлет, Робеспиер, дон Базилио, Сократ, крал Лир (вижте видео в галерията), Крап и много други. 
Играл е в над 30 филма, между които "Крадецът на праскови", "Случаят Пенлеве", "Цар и генерал", комедиите "Вилна зона" и "Топло", както и "Инспекторът и нощта", "По дирята на безследно изчезналите" и "Иконостасът".
Играта на сцената му носи два „Аскеер"-а и любовта на поколения българи. Наум Шопов бе определен за носител на държавната награда "Паисий Хилендарски" - приз, присъждан на най-големите творци на нашето време.
През ноември 2010 г,Министър-председателят Бойко Борисов връчи държавната награда „Св. Паисий Хилендарски"на актьора Наум Шопов за изключителни постижения в българския театър и кино и за яркото му присъствие в българския културен живот. Наградата получи синът на артиста Христо Шопов."Като човек и като творец преминаваш границите на всякакви познати модели. Ти си единствен и неповторим Наум Шопов." Това каза в мотивите за връчването на най-високата държавна награда за постижения в културата "Паисий Хилендарски" министър Вежди Рашидов. Но думите му изслуша не отличеният велик актьор, а синът му Христо Шопов. Баща му по това време се възстановява след тежка сърдечна операция.


*****

 В книгата албум „Личен разговор" великият актьор реши да подреди спомените си в автобиография, провокиран от журналиста Георги Тошев, който снима филм за него.

„По-добре да я разкажа аз, докато съм жив, отколкото други да си я измислят, след като ме няма", каза през 2010 г. Наум. Тя обаче остана недовършена, защото през август същата година Наум Шопов претърпя операция на сърцето.

Ето някои от най-съкровените мисли и размисли на актьора, публикувани в автобиографичната книга на Георги Тошев:


Аз съм

Аз съм на 80 години и все още играя в театъра. Какво друго е това, освен благословия. Благодарен съм, че толкова дълго време се задържах на сцената. Това е дар, дар от Бога... Мисля спокойно за живота, който съм имал. Харесва ми. С всичките му трудности по пътя! Дори да не беше моята болест, знам, че един ден ще трябва да сляза от сцената. Дано бъде по-късно! Господи! Аз съм се появил на тази сцена. И все някога ще сляза от нея. Ще помоля да не отварят капака на ковчега ми. Слагат артистите във фоайето и хората минават, за да им се поклонят. Сигурно и с мен един ден ще стане така. Много обичам репликата на Фирс от финала на "Вишнева градина": "... Мина си животът. Сякаш не съм живял. Силици си нямаш вече. Нищо не ти остана. Нищо. Загубеняк..." И Фирс пада и умира на сцената. Оказва се, че е заключен. Другите са заминали. Забравили са го...

Моите демони

Театърът ме спаси, защото имах нещо, на което мога да се моля. Театърът за мен е Бог. Той ме спаси от собствените ми демони. От всичко около мен, което сякаш искаше да ме провали, да ме разсипе, да ме накара да се изгубя по пътя. Театърът е дух. Театърът е светилище. Театърът е жарава. Това трябва да е театърът. Ако тази жарава напусне сцената, няма да има театър. Ще си остане нещо, без което можеш. А театърът трябва да бъде нужен на хората. Те трябва да отиват в него, за да открият частица от себе си. За да видят, че има нещо, което нищо друго не може да им го даде. Нищо друго. И затова казвам, че театърът е Бог. Той ме спаси. Аз щях да потъна там, в нещо си, каквото и да е то. Станах човек благодарение на него.


Моят свят

Да бъдеш сам с мислите си, с книгите, с нещата, които обичаш, с близките, е хубаво, лично преживяване. Винаги съм държал да бъда на една ръка разстояние от другите. Не ги допускам вътре в моя интимен свят. Аз си избрах този път. И аз си го следвам. Самотен съм наистина. Обичам да съм сам. Когато съм самичък, имам интересни преживявания и те са си мои. Остават заключени в моя свят. Не искам да ги споделям с другите.


*****

"Преминавайки границите на всякакви стереотипи и познати модели, Наум Шопов премина и отвъд смъртта. Защото твърдо вярваше, че непременно има нещо повече, може би светлина и покой, които подготвят човека за друг живот. Това е повече от логично, защото артистичният и аристократичен ген на Наум е жив у децата и внуците, които продължават да играят! А той преминава на следващото високо стъпало, вливайки се в небесната театрална трупа, за да възкръсва отново и отново в паметта на хилядите си почитатели"
Вежди Рашидов.

*****

Кралят на българския театър се оттегли от сцената на 81. Великият Наум Шопов си отиде така, както живя - достойно, мълчаливо, сдържано, в страдания. През десетилетията обаче изигра всичко и всички - от Борис Трети до Робеспиер. Надали има някой, който би могъл да наследи трона му. Той владееше демоните - своите, на публиката, на изкуството.

ПОКЛОН!!!