ВСИЧКО Е ЛЮБОВ...

ВСИЧКО Е ЛЮБОВ...
ЛЮБОВТА ЛИ?ЛЪЖА БИЛО Е ВСИЧКО,КАЗВАТ... НО КОЛКО ИСТИНИ ДО ДНЕС НАПРАВИЛИ СА МЕ ЩАСТЛИВА?!

четвъртък, 25 декември 2014 г.

Пак е празник...

ПАК Е ПРАЗНИК,А МИ СЕ ПЛАЧЕ...

Колко близки вече ги няма,
          как ми липсват точно в този ден...
                    Ех,да можех да им кажа само,че ги
                             помня,че са част от мен....

Запалих свещ...За всички онези мои близки и приятели,които си отидоха от мене...Толкова ги обичах...Толкова неща имах да им казвам още...Толкова ми липсват...Понякога изпитвам неистово желание да ги докосна,да ги прегърна...И ме изпълва жестока,непоносима болка от мисълта за безкомпромисната невъзможност...болка,която ме смазва и задушава...И единствено надеждата,че са някъде на по-хубаво място,разхлабва обръча,стегнал потъналото ми в кръпки от толкова последни сбогувания сърце...
Коледа е...и те са с мен...

))*((




неделя, 21 декември 2014 г.

In memoriam...Паша Христова


На днешната дата
загина
неповторимата

Паша Христова





Паша Христова (Парашкева Христова Стефанова) е българска естрадна певица от 60-те и 70-те години на XX век, известна с песните си „Една българска роза“, „Повей, ветре“, „Янтра“, „Остани“, „Бяла песен“, „Ах, този дивен свят“.
Родена в София на 16 юли 1946 г., израства в кв. Княжево.Интересен факт е че корените и са от село Варана, община Левски където живели баба и дядо ѝ. Родителите и се местят в София и там се ражда Паша. Учи в гимназия и става чертожничка в завод за електрокари. Завършва Школата за естрадни певци и постъпва в Ансамбъла на строителни войски като солистка. Нейният първи успех е на Фестивала на забавната песен в Сочи, Русия, през 1967 г., където е удостоена със златен медал и първа награда.

През 1968 г. заедно с Борис Гуджунов пее като солистка в „Оркестър София“ — тогава един от най-популярните състави в българската музика. Двамата заедно пеят по концерти и гастроли в Русия, Чехия, Унгария, Сърбия, Германия. За своите пет творчески години записва около 60 песни за фонда на Радиото, Телевизията и Балкантон.
Печели международна слава и много награди от конкурси, между които награда на фестивала „Златният елен“ в Брашов, Румъния, първа награда за изпълнение заедно с Мария Нейкова и Мими Иванова „Яворова пролет“ (по музика на Светозар Русинов) на радиоконкурса „Пролет“. През 1970 г. се представя на фестивала "Златният Орфей” и получава голямата награда за песента „Повей, ветре“ (по музика на Йосиф Цанков) и първата награда за „Една българска роза“ (по музика на Димитър Вълчев).През 1971 година получава Голямата награда за изпълнители на Международиня фестивал в Сопот, Полша, за песента "Ах, този дивен свят". Това е едно от най-големите международни признания за български поп певец.

Търсенията на Паша Христова са многопосочни — балади, популярни песни, версии на фолклорни песни, джаз пиеси, политически песни.
Гласът ѝ е специфичен — с огромен гласов диапазон и възможности за най-ярко драматично пеене до най-фините нюанси на нежното музициране. Особено впечатляващо е живото ѝ пеене на конкурси, концерти и фестивали, при които показва импровизаторски талант, лекота в музикалните преходи, перфектна интонация и емоционалност. Така тя печели поредица награди от наши и чужди фестивали, наричат я „фестивалната певица“.

Самолетна катастрофа от 21 декември 1971 година

Заедно с оркестър „София“, Мария Нейкова, Борис Гуджунов, фолклорен ансамбъл „Аура“ и народната певица Янка Рупкина, Паша Христова трябва да замине за дните на българската култура в Алжир. Самолетът, с който пътува е Ил-18, току що е излязъл от ремонт на оборудването за контрол на хоризонталното положение на самолета — въжетата, с които се управляват елероните — подвижви части в краищата на крилете, с които се коригира хоризонталното положение на самолета. Ремонтът изглежда не е извършен правилно. Когато машината набира скорост за излитане и се отлепя от пистата, се появява силен страничен вятър, който я накланя на една страна. Проведеното разследване непосредствено след инцидента достига до извода, че въжетата на елероните са били погрешно свързани.Вместо да коригира положението на самолета в хоризонталната плоскост, като парира силата на вятъра, командата на пилотиращия увеличава наклона на самолета заради обратното свързване на елероните. При удара на крилото в пистата, корпусът на самолета се пречупва на две и целият самолет избухва в пламъци, а единият двигател се откъсва. От 73-мата пътници, 32-ма загиват. Спасяват се част от пътуващите в задната част на самолета: Борис Годжунов — със счупени крайници, Янка Рупкина — с леки изгаряния

На 23 декември 1971 г. Паша Христова е изпратена от многобройни почитатели в Ритуалната зала на Централните софийски гробища. Погребана е в католическия парцел
Междувременно цялата новогодишна програма е заснета с активното участие на певицата — само няколко дни след трагедията, цялата страна опечалено наблюдава жизнерадостното участие на Паша Христова.



Творческият потенциал на Паша Христова и песните ѝ не са забравени и днес. Посмъртно е удостоена със званието „заслужил артист“, а през 2000 г. песента ѝ „Една българска роза“ е обявена за песен на столетието.




През 2006 г.по повод 60 години от рождението на Паша Христова се появи  първият биографичен филм за певицата - "Мистерията Паша" на Емил Дилчев и оператора Валентин Николов, излъчен по Би Ти Ви. В края на същата години, 35 години след жестоката катастрофа Миролюба Бенатова и Емил Дилчев стигнаха до засекретените документи по разследването на катастрофата и за първи път стана ясно каква е официалната версия за инцидента на летище София през 1971 г. - неправилно свързване на въжетата на елероните. За престъпната небрежност има обвинени пет лица от техническия екип на авиобазата. До съдебен процес обаче никога не се стига. Смразяваще е резолюцията на Главната прокуратура по онова време - да не се стига до дело. Причината - финансова. Самолетът е бил застрахован за близо 1 милион долара и при доказана вина на лицата, застрахователната компания е щяла да си вземе сумата обратно от държавата. 


През 2009 година по повод 50 години БНТ в специален юбилеен сайт бяха обявени 50 любими песни от "Златният Орфей".След гласуване "Една българска роза" на Паша Христова печели най-много гласове и отново заема Първото място сред любимите на няколко поколения българи популярни песни.

~*~*~
В първите дни на новата 1972 г. се появява песента "Птицата" с подзаглавие "В памет на Паша Христова". Автор на текста е Дамян Дамянов, композитор e Тончо Русев. Песента се изпълнява от Лили Иванова.

Птицата
 За последен път тя разтваря крила
За последен път синевата гребе.
Ах, сбогува се тя с тези свои поля,
с тези хълми край тях и със свойто небе!

Ти, земя, я роди във едно гнездо.
Ти, небе, я люля с песента.
И затуй днес със вас като с роден дом,
се прощава с тиха жал в полет тя.

И върти се светът, този тъй хубав свят!
И въртят се жита, слънце, облаци прах.
Те след малко ще спрат своя луд кръговрат.
Тя със мъртво сърце ще се върне при тях.

Но, земя, ти пази пак едно гнездо!
Ти, небе, я очаквай! Няма смърт!
Ще си дойде тя при вас като в роден дом -
песента ще я връща всеки път






ПОКЛОН!





In memoriam...Мария Нейкова




На днешната дата 
е
родена
незабравимата

Мария Нейкова 





Мария Янкова Нейкова, българска поппевица и композитор, е родена на 21 декември 1945 г. в Пловдив.

През 1968 г. завършва школа за естрадни изпълнители, а през 1985 г. се дипломира в Академията за музикално, танцово и изобразително изкуство - Пловдив.



Кариерата ѝ като изпълнител започва през 1968 г. и още на следващата година получава първа награда на фестивала Златния Орфей за песента „Закъснели срещи“ в дует с Михаил Белчев. През 1972 г. печели Мелодия на годината с песента Добър вечер, лека нощ. Песента ѝ от филма Козият рог от началото на 70-те години става емблематична и продължава да се излъчва и харесва.








Амплоа на певицата са лиричните балади и успешните ѝ адаптации на фолклора в естрадната музика. Като изпълнител концертира не само у нас, но и чужбина (Русия, Унгария, Германия, Полша, Алжир). Има издадени два дългосвирещи албума.

Мария Нейкова е автор на около 100 естрадни песни. Особено популярна е песента ѝ Светът е за двама (1980 г., изп. Орлин Горанов). Пише, също така, музика за филми и театрални спектакли.

Умира на 56 годишна възраст на 1 август 2002 г. в София.





неделя, 7 декември 2014 г.

Днес е...

На днешната дата е роден

НИКОЛА ЙОНКОВ     ВАПЦАРОВ               /1909-1942/

Никола Йонков Вапцаров е български поет,чието творчество е предимно със социална тематика. Превеждан е на редица езици. Единствената цялостна стихосбирка на Вапцаров („Моторни песни“) излиза през 1940 г. Активен член на нелегалната Българска комунистическа партия, през 1942 г. той е осъден на смърт за антидържавна дейност на страната на антихитлеристката коалиция. Посмъртно е амнистиран


Никола Вапцаров е роден на 7 декември (24 ноември стар стил) 1909 г. в град Банско. Негов баща е войводата на ВМРО Йонко Вапцаров, а майка Елена Везева, протестантска учителка в струмишките села.Като юноша той попада под силното влияние на д-р Борис Майлер, комунистически агент от НКВД. Майлер се е озовава в Банско и живее от 1919 г. в къщата на Йонко Вапцаров, скрит зад легенда на белогвардейски емигрант. Майлер дори успява да се сближи с Ванчо Михайлов, но бяга обратно в СССР след провала на комунистическите метежи през 1923 г. Предполага се, че е внедрен да реализира проекта за създаване на комунистическото крило на ВМРО, т.н. ВМРО (обединена). Неговият образ и влияние върху възпитанието на юношата Никола в духа на комунистическата вяра ентусиазирано се изтъква във всички мемоари на Вапцаровата фамилия, издадени след 9 септември 1944 г. От друга страна къщата в Бан­ско е била местната резиденция на царствени особи, като цар Фердинанд, Вилхелм II, Цар Борис III и видни интелектуалци като поетите Пейо Яворов и Елисавета Багряна, художниците Константин Щъркелов, Иван Пенков и др. От своя страна фамилията Вапцарови през 20-те и 30-те години на миналия век има достъп в двореца, запазени са групови снимки на юношата с цар Борис ІІІ и обкръжението му. Учи в гимназията в Разлог (1924-1926), след това в Морското машинно училище във Варна (1926-1932), по-късно наречено на негово име. Той е на практика първо на кораба „Дръзки“, а през април и май 1932 г. с кораба „Бургас“ посещава Цариград, Фамагуста, Александрия, Бейрут, Порт Саид и Хайфа.
Вапцаров постъпва на работа във фабриката на „Българска горска индустрия“ АД в село Кочериново — като огняр и после механик. Избран е за председател на професионалното дружество, защитаващо правата на работниците. Едновременно с това организира, пише и играе роли в любителски театър. Уволнен е от фабриката през 1936 г. след авария. Премества се в София, където дълго време остава без работа; тогава умира синът му Йонко. В периода 1936-1938 работи като техник във фабриката на братя Бугарчеви за кратко, след това като огняр в Български държавни железници и в Софийския общински екарисаж.Успоредно издава стихотворения в различни вестници, спечелва литературния конкурс на сп. „Летец“ със стихотворението „Романтика"
Вапцаров става член и е един от главните активисти в Македонския литературен кръжок в София. През 1939 подготвя единствената си стихосбирка „Моторни песни“, излязла от печат 1940 г. Публикува и други стихотворения; както и разкази и драма, които обаче не придобиват популярността на поезията му. Същата година събира из Пиринска Македония подписи, в подкрепа на т. нар. Соболева акция. Заловен за това, той е съден и интерниран в Годеч. След завръщането му от Годеч (септември 1941 г.) се занимава с минноподривни дела срещу немските войски, вече в качеството си на ръководител на Централна военна комисия при ЦК на БКП, която се занимава с антифашистка дейност. Организира снабдяването на нелегалните с оръжие, документи и квартири, за което е арестуван през март 1942 г. На 23 юли е осъден на смърт и още същата вечер — разстрелян, заедно с Антон Иванов, Антон Попов, Петър Богданов, Георги Минчев, Атанас Романов и др. (общо 12 души) на Гарнизонното стрелбище в София. Молбата на Вапцаров за помилване е представена на Борис III, но тя е отклонена. След смъртта си бива амнистиран, поради което ВКС отклонява искането за отмяна на присъдата му.
На конгресите на Световния съвет на мира в Париж и Прага през 1949 г. са учредени международни награди на мира, които да се раздават на изтъкнати радетели и борци за мир срещу войната. Вапцаров е удостоен с тази престижна международна награда измежду десетки предложения от десетки страни. На 3 декември 1953 г. по време на Втория конгрес на мира почетният знак на наградата и грамотата са предадени на майката на поета Елена Вапцарова.

Никола Вапцаров е поет със световно признание, преведен на повече от 50 езика и издаден в над 40 страни, той е единственият българин, носител на Международната награда за мир, присъдена му посмъртно през 1952 г. Заради изключителните му приноси в световната литература и култура Никола Вапцаров е включен в календара на ЮНЕСКО за 2009 година.



ВЯРА

Ето - аз дишам,
работя,
живея
и стихове пиша
(тъй както умея).
С живота под вежди
се гледаме строго
и боря се с него,
доколкото мога.

С живота сме в разпра,
но ти не разбирай,
че мразя живота.
Напротив, напротив! -
Дори да умирам,
живота със грубите
лапи челични
аз пак ще обичам!
Аз пак ще обичам!

Да кажем, сега ми окачат
въжето
и питат:
"Как, искаш ли час да живееш?"
Веднага ще кресна:
"Свалете!
Свалете!
По-скоро свалете
въжето, злодеи!"

За него - Живота -
направил бих всичко. -
Летял бих
със пробна машина в небето,
бих влезнал във взривна
ракета, самичък,
бих търсил
в простора
далечна
планета.

Но все пак ще чувствам
приятния гъдел,
да гледам как
горе
небето синее.
Все пак ще чувствам
приятния гъдел,
че още живея,
че още ще бъда.

Но ето, да кажем,
вий вземете, колко? -
пшеничено зърно
от моята вера,
бих ревнал тогава,
бих ревнал от болка
като ранена
в сърцето пантера.

Какво ще остане
от мене тогава? -
Миг след грабежа
ще бъда разнищен.
И още по-ясно,
и още по-право -
миг след грабежа
ще бъда аз нищо.

Може би искате
да я сразите
моята вяра
във дните честити,
моята вяра,
че утре ще бъде
живота по-хубав,
живота по-мъдър?

А как ще щурмувате, моля?
С куршуми?
Не! Неуместно!
Ресто! - Не струва! -
Тя е бронирана
здраво в гърдите
и бронебойни патрони
за нея
няма открити!
Няма открити!



ПИСМО

Ти помниш ли
морето и машините
и трюмовете, пълни
с лепкав мрак?
И онзи див копнеж
по Филипините,
по едрите звезди
над Фамагуста?
Ти помниш ли поне един моряк,
нехвърлил жаден взор далече,
там, дето в гаснещата вечер
дъхът на тропика се чувства?
Ти помниш ли как в нас
полека-лека
изстиваха последните надежди
и вярата
в доброто
и в човека,
в романтиката,
в празните
копнежи?
Ти помниш ли как
някак много бързо
ни хванаха в капана на живота?
Опомнихме се.
Късно.
Бяхме вързани жестоко.
Като някакви животни в клетка
светкаха
очите жадно
и търсеха,
и молеха пощада.

А бяхме млади,
бяхме толкоз млади!...
И после... после
някаква омраза
се впиваше дълбоко във сърцата.
Като гангрена,
не, като проказа
тя раснеше,
разкапваше душата,
тя сплиташе жестоките си мрежи
на пустота
и мрачна безнадеждност,
тя пъплеше в кръвта,
тя виеше с закана,
а беше рано, беше много рано...

А там -
високо във небето,
чудно
трептяха пак на чайките крилата.
Небето пак блестеше
като слюда,
простора пак бе син и необятен,
на хоризонта пак полека-лека
се губеха платната
всяка вечер
и мачтите изчезваха далеко,
но ние бяхме ослепели вече.
За мен това е минало - неважно.
Но ний деляхме сламения одър
и тебе чувствам нужда да разкажа
как вярвам аз и колко днес съм бодър.

Това е новото, което ме възпира
да не пробия
своя
слепоочник.
То злобата в сърцето
трансформира
в една борба,
която
днес
клокочи.
И то ще ни повърне Филипините
и едрите звезди
над Фамагуста,
и радостта
помръкнала в сърцето,
и мъртвата ни обич към машините,
и синята безбрежност на морето,
където вятъра на тропика се чувства.

Сега е нощ.
Машината ритмично
припява
и навява топла вера.
Да знаеш ти живота как обичам!
И колко мразя
празните
химери...

За мен е ясно, както че ще съмне -
с главите си ще счупим ледовете.
И слънцето на хоризонта
тъмен,
да, нашто
ярко
слънце
ще просветне.
И нека като пеперуда малка
крилата ми
опърли най-подире.
Не ще проклинам,
няма да се вайкам,
защото все пак, знам,
ще се умира.
Но да умреш, когато
се отърсва
земята
от отровната си
плесен,
когато милионите възкръсват,
това е песен,
да, това е песен!



Прощално

На жена ми


Понякога ще идвам във съня ти
като нечакан и неискан гостенин.
Не ме оставяй ти отвън на пътя –
вратите не залоствай.

Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,
ще вперя поглед в мрака да те видя.
Когато се наситя да те гледам –
ще те целуна и ще си отида.





http://www.youtube.com/watch?v=OwoSoJgqLUc




http://www.youtube.com/watch?v=hcNDNPsOyjA


История

Какво ще ни дадеш, историйо,
от пожълтелите си страници? –
Ний бяхме неизвестни хора
от фабрики и канцеларии,
ний бяхме селяни, които
миришеха на лук и вкиснало,
и под мустаците увиснали
живота псувахме сърдито.
Ще бъдеш ли поне признателна,
че те нахранихме с събития
и те напоихме богато
с кръвта на хиляди убити.
Ще хванеш контурите само,
а вътре, знам, ще бъде празно
и няма никой да разказва
за простата човешка драма.
Поетите ще са улисани
във темпове и във агитки
и нашта мъка ненаписана
сама в пространството ще скита.
Живот ли бе – да го опишеш?
Живот ли бе – да го разровиш?
Разровиш ли го – ще мирише
и ще горчи като отрова.
По синорите сме се раждали,
на завет някъде до тръните,
а майките лежали влажни
и гризли сухите си бърни.  
Като мухи сме мрели есен,
жените вили по задушница,
изкарвали плача на песен,
но само бурена ги слушал.
Онез, които сме оставали,
се потехме и под езика,
работехме къде що хванем,
работехме като добитък.
Мъдруваха бащите в къщи:
"Така било е и ще бъде..."
А ние плюехме намръщено
на оглупялата им мъдрост.
Зарязвахме софрите троснато
и търтвахме навън, където
една надежда ни докосваше
със нещо хубаво и светло.
О, как сме чакали напрегнато
в задръстените кафенета!
И късно през нощта си легахме
с последните комюникета.
О, как се люшкахме в надеждите!...
А тегнеше небето ниско,
свистеше въздуха нажежен...
Не мога повече! Не искам!...
Но в многотомните писания,
под буквите и редовете
ще вика нашето страдание
и ще се зъби неприветно –
защото би ни безпощадно
живота с тежките си лапи
направо по устата гладни,
затуй езика ни е грапав.
И стиховете, дето пишем,
когато краднем от съня си,
парфюмен аромат не дишат,
а са навъсени и къси.
За мъката – не щем награди,
не ще дотегнем и с клишета
на томовете ти грамади,
натрупани през вековете.
Но разкажи със думи прости
на тях – на бъдещите хора,
които ще поемат поста ни,
че ние храбро сме се борили.





http://www.youtube.com/watch?v=MgwyZaeMoFc

"О,как се люшкахме в надеждите..."-един поетичен израз на живота ни през последните 25 додини-свидетелство за актуалността на поезията на ВАПЦАРОВ и днес...