IN MEMORIAM-Памет за ПЕТЯ ДУБАРОВА

На днешната дата-25 април,
е родена ПЕТЯ- 
СЛЪНЧЕВОТО ДЕТЕ НА БЪЛГАРСКАТА ПОЕЗИЯ 

Една невероятна душа,по детски наивна и едновременно странно зряла,преобърна представите ни за възраст в поезията...Едно малко момиче,което "дъжда причаква на ъгъла" и мечтае за "дом, в който да се побере морето"...Стиховете й са вик за един по-добър, по-искрен, по-всеотдаен свят...Свят,белязан от доброта и усмивки...

"Със своя  ярък поетически талант - единствен и неповторим,
Петя създава оригинални поетични творби, импресии, приказки и разкази, които се открояват в литературния ни живот от 70 - те години със самородната си изразна лекота, с дързостта и свежестта на художественото виждане. Поетесата естетизира първозданните стихии и вечните човешки ценности - морето, лятото, дъжда, младостта, любовта, поезията."/Х.Фотев/

„Не искам да живея в заслепение… Всичко е така опорочено, някъде отвътре, от дълбокото на живота лъха гнило. Но искам да вярвам, че има и достойни хора, хора чисти и необикновени. Ако има, то те са нещастници.”
/Петя-редове от дневника й/

Обзета от тежки мисли, свързани с отчаяние и разочарование от човечеството,Петя прави своя 

трагичен избор... 

Тя не измени никога на своето сърце,остана му вярна до края, 

не го прекрачи, за да се спаси, 

и го спаси, за да ни докаже, че все 

още има на света неща, 

които едно сърце не може да понесе...

* * *

Там някъде в облаци, в луди лози,

от мигли запазили дъх на сълзи,

от морския дом на соления рак,

от някакъв стар, омагьосан син бряг

внезапно се ражда и тръгва към мен

(когато не е нито нощ, нито ден)

не плах, сивоок, бледосинкав и тих,

а жив, поразяващ, неистов мой стих.

Аз падам във двете му властни ръце

и мойто момичешко пъстро сърце

вибрира в мен като щастлива пчела.

Не чакам познатото тръпно “Ела”!

Аз тръгвам след него и знам, че е мой,

на моите мисли блестящия рой

той грабва. Къде съм? Сънувам ли? Аз

попадам във някакъв бронзов Бургас.

Слънце с магия на златен фонтан

изригва от мекия свод разлюлян.

А някаква матова странна зора

ме прави щастлива и нежно добра.

Дълбоко във хиляди живи води,

в делфини, в звезди, невид`ени преди,

в събуждане кратко на морския фар

откривам учудена някакъв чар.

Защото до мене, разгърден и бос,

реален и жив като ден и въпрос,

е моят стих – трескав и толкова млад,

единствен обичан, единствен мой брат.

Аз следвам на времето светлия ход

и искам, как искам след моя живот

пак някой да трепне, внезапно спасен,

открил в моя стих своя пристан зелен.

1977 г.

ПОКЛОН,ПЕТЯ!

Добави в Svejo