In memoriam...ОБРЕЧЕНА НА НЕЗАБРАВА...

Напусна ни още една музикална легенда...

Отиде си 

КАТЯ ФИЛИПОВА

Родена е на 13 Май 1949 във гр. Варна в музикално семейство. Баща й е потомък на руски емигранти-дворяни дошли още през 1878 г. Някои от тях са били губернатори, генерали, композитори, оперни певци, хора на изкуството. Родът Филипови в Русия датира още през 1661 г. и се води като един от най-старите дворянски родове в Русия. През 1725 г. управляват Оренбургска област, Башкортостан,Татарстан и северен Казахстан. Участват в изграждането на гр. Лодейное Поле през 1702 г. в Санкт Петербург по заповед от Петър I. През 1878 г. Александър Телесницки участва заедно с брат си Владимир Телесницки в Руско-турската освободителна война. Владимир загива на бойното поле в Шейново а брат му получава Регалии от руския император Александър II и става генерал на руската армия и далекоизточния флот. Баба й е австроунгарка, родена в Херцогство Карниола, Австрия. Била е преводачка на много вестници и списания и е била полиглот - владееа е 12 езика.

Дядо й завършва музика в Одеса, а майка й Дора Филипова- Кралската Музикална Академия в Букурещ. Баща й Александър Тодоров завършва висшето военно училище в София и получава чин капитан в конната кавалерия при цар Борис III. Получава медал "Герой на Съветския Съюз" - първа степен лично от съветския лидер Сталин и е първият чужденец, носител на това отличие в историята на СССР. Заслугата му е, че спасява цял съветски танков полк в Унгария по време на отечествената война.

Катя е призната за един от най-големите гласове на България.
Женена е за известния барабанист Крум Калъчев.
Катя Филипова завършва Икономически институт в София, но още като студентка дебютира като певица. Работи с оркестър „Метроном“ и трио „Обектив“ (73-74 г.), по-късно се представя и в Биг бенда на БНР. Катя Филипова се явява на няколко международни фестивала, където печели награди — „Златният мост“ (Западен Берлин '75), Касълбар (Ейре '75), I награда на фестивала в Сопот (1976), II награда от Шлагерфестивала в Дрезден (1977), I награда от „Песни за морето и неговите трудови хора“ в Бургас (1981); „Песни за морето“ (Рощок '82).

Една от най-популярните ѝ песни става „Незабрава“ по музика на Тончо Русев и текст на Калин Донков през 1979 година. От края на 1980-те години Катя Филипова работи с Динамит брас бенд в скандинавските държави. Освен „Незабрава“, други големи хитове на Филипова са „Добри познати“ и „Добър вечер“.

Умира на 13 май 2012, точно на 63-тия си рожден ден.

*****

Незабрава
Налей ми вино в чаша тънкостенна,
и приседни с усмивка неизменна.
Любими ти навярно имаш право,
сърцето свойта участ заслужава.

И някакси привиква с туй човекът,
крещи от тишина, мълчи от екот.
Дали позор ще срещниш или слава,
сърцето този изпит заслужава.

Целувай дълго глътката резлива,
безсмъртната любов из нас разлива,
Не можеш дълго, е до гроб тогава,
сърцето този празник заслужава.

Далеч от теб или навеки със тебе,
спокойна ще дочакам всеки жребии.
Сърцето всеки жребии заслужава,
но не забрава, но не забрава.
Сърцето всеки жребии заслужава,
но не забрава, но не забрава.

http://www.youtube.com/watch?v=PpUevdHC8QU

*****

Добри познати
Ти искаш със теб да останем добри познати.
Как да разбирам това, как да разбирам това?
Длани, които до болка се стапяха сляти,
 да се здрависват едва, да се здрависват едва.

Погледи, дето до дъно се пиеха жадни
леко да се поздравят, леко да се поздравят.
Устни, които се пареха тъй безпощадни
 дружески да си мълвят, дружески да си мълвят

  Бяхме най-близки, затуй отсега нататък
ще сме с тебе най-чужди, най-чужди в света.

Ти искаш със теб да останем добри познати.
Как да разбирам това, как да разбирам това?
Не, ние не можем да бъдем добри познати
няма среда в любовта, няма среда в любовта

http://www.youtube.com/watch?v=PpUevdHC8QU

ПОКЛОН
ПРЕД ТАЛАНТА И ПАМЕТТА Й!

Добави в Svejo

IN MEMORIAM-Памет за ПЕТЯ ДУБАРОВА

На днешната дата-25 април,
е родена ПЕТЯ- 
СЛЪНЧЕВОТО ДЕТЕ НА БЪЛГАРСКАТА ПОЕЗИЯ 

Една невероятна душа,по детски наивна и едновременно странно зряла,преобърна представите ни за възраст в поезията...Едно малко момиче,което "дъжда причаква на ъгъла" и мечтае за "дом, в който да се побере морето"...Стиховете й са вик за един по-добър, по-искрен, по-всеотдаен свят...Свят,белязан от доброта и усмивки...

"Със своя  ярък поетически талант - единствен и неповторим,
Петя създава оригинални поетични творби, импресии, приказки и разкази, които се открояват в литературния ни живот от 70 - те години със самородната си изразна лекота, с дързостта и свежестта на художественото виждане. Поетесата естетизира първозданните стихии и вечните човешки ценности - морето, лятото, дъжда, младостта, любовта, поезията."/Х.Фотев/

„Не искам да живея в заслепение… Всичко е така опорочено, някъде отвътре, от дълбокото на живота лъха гнило. Но искам да вярвам, че има и достойни хора, хора чисти и необикновени. Ако има, то те са нещастници.”
/Петя-редове от дневника й/

Обзета от тежки мисли, свързани с отчаяние и разочарование от човечеството,Петя прави своя 

трагичен избор... 

Тя не измени никога на своето сърце,остана му вярна до края, 

не го прекрачи, за да се спаси, 

и го спаси, за да ни докаже, че все 

още има на света неща, 

които едно сърце не може да понесе...

* * *

Там някъде в облаци, в луди лози,

от мигли запазили дъх на сълзи,

от морския дом на соления рак,

от някакъв стар, омагьосан син бряг

внезапно се ражда и тръгва към мен

(когато не е нито нощ, нито ден)

не плах, сивоок, бледосинкав и тих,

а жив, поразяващ, неистов мой стих.

Аз падам във двете му властни ръце

и мойто момичешко пъстро сърце

вибрира в мен като щастлива пчела.

Не чакам познатото тръпно “Ела”!

Аз тръгвам след него и знам, че е мой,

на моите мисли блестящия рой

той грабва. Къде съм? Сънувам ли? Аз

попадам във някакъв бронзов Бургас.

Слънце с магия на златен фонтан

изригва от мекия свод разлюлян.

А някаква матова странна зора

ме прави щастлива и нежно добра.

Дълбоко във хиляди живи води,

в делфини, в звезди, невид`ени преди,

в събуждане кратко на морския фар

откривам учудена някакъв чар.

Защото до мене, разгърден и бос,

реален и жив като ден и въпрос,

е моят стих – трескав и толкова млад,

единствен обичан, единствен мой брат.

Аз следвам на времето светлия ход

и искам, как искам след моя живот

пак някой да трепне, внезапно спасен,

открил в моя стих своя пристан зелен.

1977 г.

ПОКЛОН,ПЕТЯ!

Добави в Svejo

IN MEMORIAM...напусна ни НАУМ ШОПОВ...

Още един талант ни напусна-

отиде си големият
актьор

НАУМ ШОПОВ

Наум Шопов е роден на 27 юли 1930 г. в Стара Загора, в семейство на бежанци от Смърдеш, Костурско. Семейството му е свързано с актьорското майсторство и пътят на малкия Наум е сякаш предначертан. Майка му - актрисата Мара Шопова, играе с него в спектакли на Старозагорския театър, когато синът й е едва на няколко месеца. По-късно, отново в театъра в Стара Загора, идват и първите роли на Наум като стажант-актьор. Баща му - Христо Шопов, дълги години е директор на читалищния театър в града.

На сцената Наум среща съпругата си - актрисата Невена Симеонова. Синът му - Христо Шопов, днес е известен и търсен актьор. Той дебютира във филма „Вчера", режисиран от Иван Андонов. Дъщерята на Наум - Елисавета Шопова, също е актриса.

В театъра големият Наум Шопов е работил с най-изтъкнатите български режисьори като Крикор Азарян, Леон Даниел, Иван Добчев. Преобразявал се е в Хамлет, Робеспиер, дон Базилио, Сократ, крал Лир (вижте видео в галерията), Крап и много други. 

Играл е в над 30 филма, между които "Крадецът на праскови", "Случаят Пенлеве", "Цар и генерал", комедиите "Вилна зона" и "Топло", както и "Инспекторът и нощта", "По дирята на безследно изчезналите" и "Иконостасът".

Играта на сцената му носи два „Аскеер"-а и любовта на поколения българи. Наум Шопов бе определен за носител на държавната награда "Паисий Хилендарски" - приз, присъждан на най-големите творци на нашето време.

През ноември 2010 г,Министър-председателят Бойко Борисов връчи държавната награда „Св. Паисий Хилендарски"на актьора Наум Шопов за изключителни постижения в българския театър и кино и за яркото му присъствие в българския културен живот. Наградата получи синът на артиста Христо Шопов."Като човек и като творец преминаваш границите на всякакви познати модели. Ти си единствен и неповторим Наум Шопов." Това каза в мотивите за връчването на най-високата държавна награда за постижения в културата "Паисий Хилендарски" министър Вежди Рашидов. Но думите му изслуша не отличеният велик актьор, а синът му Христо Шопов. Баща му по това време се възстановява след тежка сърдечна операция.

*****

 В книгата албум „Личен разговор" великият актьор реши да подреди спомените си в автобиография, провокиран от журналиста Георги Тошев, който снима филм за него.

„По-добре да я разкажа аз, докато съм жив, отколкото други да си я измислят, след като ме няма", каза през 2010 г. Наум. Тя обаче остана недовършена, защото през август същата година Наум Шопов претърпя операция на сърцето.

Ето някои от най-съкровените мисли и размисли на актьора, публикувани в автобиографичната книга на Георги Тошев:

Аз съм

Аз съм на 80 години и все още играя в театъра. Какво друго е това, освен благословия. Благодарен съм, че толкова дълго време се задържах на сцената. Това е дар, дар от Бога... Мисля спокойно за живота, който съм имал. Харесва ми. С всичките му трудности по пътя! Дори да не беше моята болест, знам, че един ден ще трябва да сляза от сцената. Дано бъде по-късно! Господи! Аз съм се появил на тази сцена. И все някога ще сляза от нея. Ще помоля да не отварят капака на ковчега ми. Слагат артистите във фоайето и хората минават, за да им се поклонят. Сигурно и с мен един ден ще стане така. Много обичам репликата на Фирс от финала на "Вишнева градина": "... Мина си животът. Сякаш не съм живял. Силици си нямаш вече. Нищо не ти остана. Нищо. Загубеняк..." И Фирс пада и умира на сцената. Оказва се, че е заключен. Другите са заминали. Забравили са го...

Моите демони

Театърът ме спаси, защото имах нещо, на което мога да се моля. Театърът за мен е Бог. Той ме спаси от собствените ми демони. От всичко около мен, което сякаш искаше да ме провали, да ме разсипе, да ме накара да се изгубя по пътя. Театърът е дух. Театърът е светилище. Театърът е жарава. Това трябва да е театърът. Ако тази жарава напусне сцената, няма да има театър. Ще си остане нещо, без което можеш. А театърът трябва да бъде нужен на хората. Те трябва да отиват в него, за да открият частица от себе си. За да видят, че има нещо, което нищо друго не може да им го даде. Нищо друго. И затова казвам, че театърът е Бог. Той ме спаси. Аз щях да потъна там, в нещо си, каквото и да е то. Станах човек благодарение на него.


Моят свят

Да бъдеш сам с мислите си, с книгите, с нещата, които обичаш, с близките, е хубаво, лично преживяване. Винаги съм държал да бъда на една ръка разстояние от другите. Не ги допускам вътре в моя интимен свят. Аз си избрах този път. И аз си го следвам. Самотен съм наистина. Обичам да съм сам. Когато съм самичък, имам интересни преживявания и те са си мои. Остават заключени в моя свят. Не искам да ги споделям с другите.

*****

"Преминавайки границите на всякакви стереотипи и познати модели, Наум Шопов премина и отвъд смъртта. Защото твърдо вярваше, че непременно има нещо повече, може би светлина и покой, които подготвят човека за друг живот. Това е повече от логично, защото артистичният и аристократичен ген на Наум е жив у децата и внуците, които продължават да играят! А той преминава на следващото високо стъпало, вливайки се в небесната театрална трупа, за да възкръсва отново и отново в паметта на хилядите си почитатели"

Вежди Рашидов.

*****

Кралят на българския театър се оттегли от сцената на 81. Великият Наум Шопов си отиде така, както живя - достойно, мълчаливо, сдържано, в страдания. През десетилетията обаче изигра всичко и всички - от Борис Трети до Робеспиер. Надали има някой, който би могъл да наследи трона му. Той владееше демоните - своите, на публиката, на изкуството.

ПОКЛОН!!!

Добави в Svejo