Извор от сърцето

Не знам коя съм
Зората ме разкъсва на парчета.
Като въже косата ми заплита.
Чертая мислите си по небето.
Изронвам като камъчета дните.

Поисках да живея подредено.
Да имам дом, усмивка и утеха.
Не ме е страх да бъда наранена
и да обличам новите си дрехи.

Скалите се оказаха от пясък.
Надеждата – морето я отнесе.
Сълзите ме изчистиха до блясък.
Сега не знам коя съм и къде съм.
ariel

* * *

Сърцето ми е стар модел -
ръмжи от злоба, ври от страсти.
Но тръгва с мен към всяка цел.
Дори и без резервни части.

Върви със мен под свода син
и не очаква нежни грижи...
При този доста скъп бензин
сърцето евтино ме движи.

Къде ли с него аз не бях!
И колко спътници побира:
Любов, надежда, радост, страх...
Не му е лесно по баира.

Не му е лесно в равен ден,
когато лудо го подгоня.
И всички удари по мен
личат по неговата броня.

То губи сили вече, знам.
Дори в най-бедните минути
не искам аз да го продам.
А кой наивник
ще го купи?

* * *

Начало

Всяка сутрин
се раждам отново.
Всяка сутрин
отново проглеждам.
Проговарям, прохождам отново.
И започва внезапно
денят.
Над главата ми,
в синьото време
преминава оранжева птица
и крилете й тихо отнасят
уморените
нощни звезди.
Водопад от нечакани звуци
ме повлича със утренен шемет.
Вдигам длан и немирните багри
се подреждат във мойте очи.
Аз съм тук.
Не останах във вчера.
Аз съм в днешните мисли и тяло.
Всяка сутрин е само начало
на безкрайния
мой
живот.

* * *

ТИШИНА
Чуваш ли как тишината говори -
понякога нежно,понякога с гняв?
Отваря вратите,отдавна затворени
от мисли и чувства,обвити със страх.
Усещаш ли как мисълта ми те търси-
понякога тихо,понякога с вик
безумно пространство и време разкъсва
и става и образ,и песен , и стих...
Усещаш ли как сърцето ми бие-
понякога плахо,понякога с жар
и иска във твойто сърце да се скрие
от вечно горящия в него пожар.
Понякога с болка,понякога с радост,
понякога с обич пожара гори.
Но само сърцето тьй може да страда-
когато и Рая и Ада дели.
Чуваш ли как тишината говори ?
Понякога нежно,понякога с гняв
затваря вратите-случайно отворени
от мисли и чувства,обвити във страх.

Пенка Николова

* * *

Докосвам те с невидими ръце

И само вятърът прошепва...
Не си сама, аз пак съм тук.
Но виното е тежко и горчи.
Отпивам глътки спомени.

Крещи небето. Свива се светът.
А в мене думите мълчат.
Тогава можех. Тогава бях.
След теб е черно-бяло. Няма цвят.

Тогава бях на вятъра сестра.
Сега съм само скитащ повей.
И тихо е след теб. Крещя без глас.
Ръцете ми те търсят в невъзможие.


Разплака се дъждът, надникнал в мен.
И в мен вали. В очите ми боли.
Във тях отдавна е безводие.
А твоят глас е само вятър.

Останал в шепота на спомени...

* * *

Събудих се със мисъл за кафе,
но още слънцето навън не грее.
Във нежна мекота от кадифе
дали е спряло... и ще закъснее.

Ще го почакам. Може би и ти
ще дойдеш с него тази сутрин рано.
Ще те помоля тихо - остани,
кафето да изпием с тебе само...

Със сънена усмивка на лице,
несресана, без грим... ще те посрещна
със две димящи чаши във ръце,
пълни с кафе - ухаещо, горещо...

Ще е без захар, много ще горчи,
но ние ще го подсладим с надежда -
погали ли ме слънцето с лъчи,
във твоите очи да се оглеждам...

Сълза от обич искам да съм в тях,
желана и жадувана с години...
Кафето ли? Не може да е грях!
Ще го оставим бавно да изстине...

kadife

* * * 

Добави в Svejo