Отиде си майката на "Зайченцето бяло"...

Днес,
5 февруари,
на рождения си ден,
на 93-годишна възраст
ни напусна 
Леда Гео Милева - българска писателка, преводач, обществен деец и дипломат, автор на произведения за деца .

Родена е на 5 февруари 1920 г. в София. Дъщеря на Гео Милев.

"Винаги съм носила името на баща си с гордост и отговорност. Никога не можах да се освободя от чувството, че съм дъщеря на Гео Милев и трябва да бъда достойна за него. И досега, наред с всичко друго, което правя, най-голям приоритет има това какво мога и какво трябва да направя за Гео Милев - за откриване на цялото му наследство, което да получи по-пълна оценка и да стигне до съзнанието на повече съвременници. Защото неговото дело в много отношения е противоречиво и дава възможност за най-различни тълкувания, на което сме свидетели през годините..."

Завършва Американския колеж в София (1938) и Институт за детски учителки (1940), междувременно следва в Юридическия факултет на Софийския университет (1938-1941). Зав. редакция в издателство "Народна младеж" (1951-1952), главен редактор на сп. "Пионерска самодейност" (1952-1955), зав. редакция в издателство "Български писател" (1965-1966); зам. директор (1966-1967) и директор (1967-1970) на Българската телевизия. Зам. началник на отдел "Печат и културно сътрудничество" в Министерството на външните работи; постоянен представител на България в ЮНЕСКО в Париж с ранг на посланик (1972-1978). Заместник-председател и председател (1960-1980) на Българския ПЕН клуб; председател (1979-1989) на Съюза на преводачите в България; член на управителния съвет на Съюза на българските писатели (1979-1989); главен редактор на списание "Панорама" (1980-1990). През 1984-1992 е член на УС на Международния фонд за развитие на културата към ЮНЕСКО. Народен представител в VIII и IX НС и VII ВНС. Включена е в Почетния списък "Ханс Кристиян Андерсен" на Международния съвет по детската книга.

"РАЗКАЖИ МИ ПРИКАЗКА..."
Издала е повече от 30 книги със стихотворения и поеми за деца, между които: Заю на разходка (1946); Няма време (1949); Мустакатият Иванчо (1959); Влакче през града (1960), Пътечките на дъгата (1964), Цветни приказки (I издание 1969, IV преработено издание 1999); Черно фламинго (1978), Как идва денят (1982), Къде е хоботът на слона (1989), Приказка за трите лисички (1998); Карнавал в гората [избрано] (2003); сборниците с пиеси Когато куклите не спят (1973) и Златоперко (1980).

Зайченцето бяло

Зайченцето бяло
цял ден си играло
в близката горичка
със една сърничка.

Вече се стъмнило,
слънцето се скрило,
зайчето разбрало,
че е закъсняло.

Хукнало да бяга,
както му приляга,
но във тъмнината
сбъркало следата.

Седнало да плаче
малкото юначе.
На кого да каже
път да му покаже?

Спряла под елхата
с лампичка в ръката
малката светулка,
на щуреца булка.

Зайчето видяла,
пътя му огряла.
Отишло при Зайка —
милата си майка.

"Много пъти съм разказвала, че то (стихотворението „Зайченцето бяло“) е съвсем случайно и набързо написано.
Бях уредник на списание “Първи стъпки” и в печатницата се оказа, че половин страница остава празна и няма никакъв материал. Списанието трябваше да се печата и аз се чудех какво да правя, какво да правя. И така, на коляно, както се казва, написах тези няколко куплета, които после имаха щастливата съдба да станат песен благодарение на композитора Петър Ступел..."

http://www.blogger.com/blogger.g?blogID=8172129713955641584#editor/target=post;postID=913504543746698980

Нейни стихотворения и пиеси са превеждани и издавани във Франция, Германия, Русия, Белорусия, Румъния, Чехия, Полша, Унгария, Сирия и др.

Превежда стихове и проза от английски, руски, френски.


Автор е на публицистични и литературно-критически статии в периодичния печат.

Заедно със съпруга си Николай Попов е съставител на поетичните антологии Американски поети (1975), Нощен дъжд - съвременни английски поети (1980); Африкански гласове (1987).


Носител на орден Стара планина Първа степен (2006).През 2008 г. е удостоена с националната награда „Константин Константинов“ за цялостен принос в детското книгоиздаване.

Обичаната детска писателка е преживяла не една и две трагедии в своя живот. Била само на 5 години, когато баща й – големият поет и общественик Гео Милев, е зверски убит през кървавите събития на 1925 г. Преди двайсетина години тя загуби и любимия си съпруг Николай Попов – известен преводач на американска, английска и африканска литература, с когото състави и издаде няколко великолепни поетични антологии. Неотдавна Леда загуби и любимата си дъщеря Емилия, която дълги години работеше в БТА, най-напред като преводачка от английски език, а след това и като шеф на редакция “Международна информация”.
Емилия е от първия брак на Леда с известния в миналото футболист и треньор Никола Димитров-Фъц. За кратко тя бе съпруга на големия художник илюстратор Стефан Марков, който почина от рак. От него има дъщеря – Цвети, която също има сериозни здравословни проблеми.

"Не мога да избягам от "Зайченцето бяло, въпреки че то е едно от първите ми стихотворения и го написах случайно,

на коляно, а то още подскача,

та какво остава за мен! 

Не мога да избягам от живота си, затова го живея на пълни обороти.

Не познавам друг начин на съществуване!"

ПОКЛОН

пред човека и твореца с благодарност за всички онези послания за доброта,с които израснаха толкова поколения!

Не винаги са нужни ветрове.
И люляци. И нощи теменужни.
Не всеки ден се пишат стихове,
но винаги поетите са нужни.

Обречени, жестоки и добри,
бохеми, богоборци и пройдохи,
поетите приличат на искри,
изстръгнати от своите епохи.

Те светят над съдби и времена,
над бяла утрин и над вечер синя.
Без тази искрометна светлина
светът ще заприлича на пустиня.
Матей Шопкин

Добави в Svejo

Спомен за Щастливеца

На днешния

ден е роден

АЛЕКО КОНСТАНТИНОВ

Алеко Иваницов Константинов, познат под псевдонима Щастливеца, е български писател, общественик и основател на организираното туристическо движение в България.

Алеко Иваницов Константинов е роден в град Свищов на 13 януари (1 януари стар стил) 1863 г. в семейството на видния свищовски търговец Иваница Хаджиконстантинов, а по майчина линия произхожда от голямата видинска фамилия Шишманови. Учи при частните учители Емануил Васкидович и Янко Мустаков, в Свищовското училище (1872–1874) и в Априловската гимназия в Габрово (1874–1877). По време на Руско-турската освободителна война е писар в канцеларията на свищовския губернатор Марко Балабанов (1877). Завършва средно образование в град Николаев, Русия (1881) и право в Новорусийския университет в Одеса (1885).

След завръщането си в България Алеко Константинов е съдия (1885–1886) и прокурор (1886) в Софийския окръжен съд, помощник-прокурор (1886–1888) и съдия (1890–1892) в Софийския апелативен съд. Два пъти уволняван по политически причини. Юрисконсулт на Софийското градско управление (1896). До края на живота си е адвокат на свободна практика в София.

Алеко Константинов подготвя и защитава успешно хабилитационен труд на тема „Правото за помилване по повод на новия наказателен закон“ (1896) с цел да стане преподавател по углавно и гражданско право в Юридическия факултет на Софийския университет. Посещава Всемирното изложение в Париж (1889), Земското индустриално изложение в Прага (1891) и Колумбовото изложение в Чикаго (1893).

Алеко Константинов развива активна обществена дейност. Той е училищен настоятел, член на Върховния македонски комитет, на настоятелството на дружество „Славянска беседа“, на Българското народообразователно дружество, на Комисията за насърчаване на местната индустрия, на Дружеството за насърчаване на изкуствата, на Музикалното общество, на Театралния комитет. По негова инициатива се създава първото туристическо дружество в България (начало на организиран туризъм — изкачването на Черни връх, 27 август 1895).

Още като студент Алеко Константинов проявява пристрастия към Петко Каравелов — идеолог на парламентаризма и демокрацията. Сътрудничи на основаното от него сп. „Библиотека 'Свети Климент“. Той е член на Демократическата партия, водена от Петко Каравелов, участва в изготвянето на програмата ѝ, сътрудничи с фейлетони, пътеписи, дописки, статии в нейния орган в. „Знаме“ от създаването му (1894).

Първите отпечатани творби на Алеко Константинов са стихотворенията „Огледало“ (1880) и „Защо? “ (1881), изпратени от гр. Николаев и публикувани във вестниците „Целокупна България“ и „Свободна България“. В тях той не крие отношението си към политическата обстановка в България и проявява чувствителност към социалните пороци. Реакция на конкретни политически събития е и писаната в Одеса поема „Песен за Слобод-Маджара и Пламен-Теня“ (1883).

Първата зряла творба на Константинов е „До Чикаго и назад“. В нея са предадени непосредствените впечатления на автора от пътуването му до Америка. Тя носи белезите на неговата ярка творческа индивидуалност — темперамент, артистичност, чувство за хумор. Познанието за далечната страна се съчетава с национално самопознание, с размисъла за настоящето на Родината и тревогата за нейното бъдеще. Алеко вижда България в системата на съвременния свят, той пътува с любопитство и пътешественическа страст, но и със стремеж за съизмерване на българското с чуждото. Идеен център на творбата е отношението към западната цивилизация, което се движи между възторга от високото материално равнище и техническите завоевания и възмущението от антихуманните прояви в това добре подредено, богато общество.

С книгата „Бай Ганьо“ Алеко Константинов се изправя пред сложните икономически и социалнопсихологически въпроси на своето време — пътя на България и целта на нейното развитие, мястото ѝ сред другите страни, съдбата на националните добродетели, морал, бит, нрави. Под формата на забавни приключения на дребен праматар (амбулантен търговец) на розово масло, втурнал се да забогатява чрез търговия и политика, Константинов засяга болезнени проблеми на националния живот, бит, психология, манталитет, култура и се смее над тях с пречистващ смях. Емоционалният градус се движи от добродушно-снизходителния, опрощаващ и разбиращ смях през тъжната горчивоиронична усмивка до гръмкия присмех и острото сатирично изобличение.

Творбата е своеобразно преодоляване, мъчително по същество, но изпълнено с лекота, хумор и артистичност, на национални комплекси и социални пороци. Тя е особено популярна поради близостта на героя до масовата социална психология на грубия практицизъм, ниските духовни хоризонти. Бай Ганьо е колоритен и изключително витален образ. Обикаляйки Европа, в контакт с други нрави, отношения, култура, той изпада в комични ситуации. Въпреки скъперничеството, арогантността, липсата на морални принципи, ниската култура, физическата нечистоплътност този образ не отбльсква, а разсмива, уравновесен от Алековата благородна артистична личност.

Във втората част на книгата, когато героят се връща в България и започва да „прави“ политика, смехът утихва, удавен в погнуса, гняв, разочарование от тревожните и страшни тенденции в обществения живот, чийто изразител става Бай Ганьо. Неговият образ е най-дискутираният в българската литературна критика. Оценките на същността му — национална или социална — са противоречиви, понякога полюсни. Социално-исторически детерминиран, героят носи и специфични български черти, и белези на устойчивия, жизнен във всички времена човешки тип — изразител на грубия практицизъм, ниските нива на съзнанието, примитивната психика, бездуховността.

В „Бай Ганьо“ е заложен реален исторически трагикомизъм, породен от бързото разместване на социални пластове в новоосвободена България и от припрения ѝ стремеж за догонване на „другите“. Традиционно и ново, патриархално и модерно съществуват едновременно и при сблъсъка им се пораждат недоразумення, грешки, изненади, разрешавани комично. Въпреки своеобразния строеж — поредица от анекдоти, разказвани в бохемска компания, без стройна сюжетно-фабулна връзка между тях, творбата е композиционно промислена и с единна художествена концепция. Образът на Бай Ганьо, художествено обезсмъртен, има живот и извън творбата. Става герой на разкази и вицове, името му е нарицателно и синоним на разнообразни, често противоположни понятия и представи.

Алеко Константинов е убит при неуспешен атентат срещу съпартиеца му Михаил Такев. На 23 май (11 май стар стил) 1897 година двамата са в Пещера, където Такев е роден и откъдето е избран за народен представител, и участват в тържествата за деня на свети Кирил и Методий. Вечерта на същия ден двамата потеглят с файтон за Пазарджик, като по пътя спират за известно време в село Радилово. Жителите на Пещера и Радилово имат отдавнашен спор за собствеността на гори и общински мери, като и двете страни многократно прибягват до насилие. Във връзка с този конфликт група жители на Радилово, начело с кмета от Народната партия Петър Минков, решават да убият Такев. Такев и Алеко Константинов напускат Радилово след 22 часа. В землището на съседното село Кочагово (днес Алеко Константиново) радиловчаните Милош Топалов и Петър Салепов стрелят по файтона им с пушката на радиловския кехая Здравко Игнатов, при което убиват Алеко Константинов. По-късно Минков, Салепов и Топалов са осъдени на смърт, като присъдата на Салепов, който е непълнолетен, е заменена с 15 години затвор.

Добави в Svejo

Прекрачихме в 2013 - та!

Нека ни е на късмет!

НОВАТА ГОДИНА

Безименна идвам.Вий дайте ми име!
И празна дохождам.Вий дайте в мен плод!
Такава ще бъда, каквато сами ме
изваете вие във своя живот.

Щастлива наричат ме Нова година
онез, що не знаят, че празен съм съд.
Аз пусто поле съм, което в градина
цветуща превръща единствен трудът.

От мен радост чакат онези, които
в съдбата измамна са вдали сърце.
Аз буен поток съм и в мойто корито
се крий златен пясък за смели ръце.

Аз взимам и давам.Въздигам и свалям.
Аз водя към Бога, към ада влека.
Аз чистя душите и в грях ги окалям.
Аз давя и къпя – чудата река.

Безименна идвам.Вий дайте ми име!
Безлика дохождам сред вас във света.
Такава ще бъда, каквато сами ме,
о, люде, отпратите към вечността.

                     /Архимандрит СЕРАФИМ (Алексиев)/

НОВА ГОДИНА

Недокосната и бяла,
ще приседне тя до нас
със усмивка засияла
в кръглия дванайсти час.
И очите си ще вперим
в девствената и' снага.
Ще желаем да намерим
в съкровеното следа...
Ще се чукнем със ,,Наздраве!''
Топлина ще си дарим...
И от този сън наяве
пак надежда ще струи!
По снагата нейна чиста
ще изписваме мечти,
та Доброто да се плиска
в бъдните ни светли дни!...


Лили Чолакова

Нова година

В чашите да сипем руйно вино!
В душите ни днес музика звучи!
Да вдигнем тост за Новата година,
с искрящи от веселие очи!

Трапезите да скърцат, натежали,
отрупани със празнични блюда.
Навън да вият белоснежни хали -
в очите ни да има топлина!

Поне на този празник да сме ведри:
надежда има в утрешния ден!
За всеки по зрънце ще се намери.
От Бога тя е дар благословен!

А Старата с усмивка да изпратим.
Добра ли, зла ли - вече е зад нас.
Още с година-опит сме богати.
Година нова чака своя час!

За нея с пълни чаши да се чукнем,
с надежда, че ще е щастлива тя.
Наздраве! Пожелавам ви сполука!
Успешни дни и истински дела!

Румен Ченков

Няма лоши години

Няма лоши години. Всичките до една
са различни. Съвсем като мене.
Всяка с нещо е нова, и със нещо добра.
И ме учи през цялото време
как да следвам единствено свойте закони,
и мечтите да сбъдвам без страх,
а пък щом календара свойте листи отрони
да подреждам надежди и смях
под елхата на своите вчерашни спомени –
колко дарове скрила съм там...
Ех, Живот, нека твоите дни да се гонят!
Имам още какво да ти дам...
Имам още любов да раздавам без сметка,
а пък ти ме обичай под брой.
Пък дори и понякога да ми слагаш решетки,
ти до края неизменно си мой...
Нека бързат годините в земните календари,
имам сили дори за това –
с моя огън човешки без вина да запаля
всяка коледна твоя звезда...
Вярвам точно в това – няма лоши години.
И живея с магия в душата.
Нейде има пътека само с моето име.
И краката ми тръгват нататък...

irini

Година

Прекрасна си, защото си ми нова!
(Но старата и тя ми бе добра…)
Надеждите проправят път отново
и с нови сили хукват към света –
да срещат хора, и да ги прегръщат,
да виждат смисъл, в тях да го създават,
да тръгват, да се лутат, да се връщат,
да помнят, да обичат, да забравят –
една безкрайна пъстра въртележка,
в която се въртим, със теб, Година...
А ти – простила всичките ни грешки,
повтаряш кротко: „ И това ще мине...”
Ще минат и ще се забравят
тъгите ни по нещичко изтлели...
Щастливи, и усмихнати, и здрави,
към теб вървим – по-истински и смели...
И знаеш ли... Дори и ний сме нови.
Блещукащи и някак по-добри...
Надеждите проправят път отново,
и винаги така ще е... Нали?
Годините ще си препускат лудо –
вълнуващи, човешки и красиви.
И всяка, до последната, е чудо!
Дошла със своя дар – да сме щастливи.

irini

Тази година свърших много неща.
Време е да измия ръцете си прашни.
Бях невъзможна. И много добра.
Бях и смела – почти до безстрашие.
Даже на много неща заприличах,
докато към себе си се завръщах.
Обичана бях до безкрай. И обичах.
Много приятели напрегръщах.
Толкова пъти задържах дъха си –
ей така, за да хвана мига.
Всички щастливи спомени скътах –
за да ги имам във вечността.
Колко ли думи раздадох без страх,
а къде ще отидат – не зная.
Пътища дълги с любов извървях,
просто така – да мечтая…
През тази година всякаква бях.
Време е да прегърна душата си.
Доволна съм много. Обичах. Летях.
И оттук продължавам нататък.
А Новата година – тя да му мисли.
Още толкова много неща ще направи.
За нея тепърва от утре ще пиша.
Както се казва – живот и здраве.

irini

Нова Година

Тя почука на входа с усмивка,
млада, хубава, сякаш е цвете.
До софрата ми с бяла покривка
размениха местата си двете.

Заблестяха елховите клони
от бенгалските звездни искрици.
Тя е тук като свята икона,
ще ми бъде година царица.

На надеждата сложи начало.
Да отпием за слуката всички.
Непорочна и приказно бяла,
грее тя като ярка свещичка.

Нека огъня благ да опазим,
нека Бог с доброта я ориса.
Днес усещам заряд на талази,
той превръща живота ми в смисъл.

Вдигам тост за това, че е тука,
че успях да я видя и нея.
Отворете, когато почука,
само с вяра добре се живее.

Валентин Йорданов                                      

Добави в Svejo