На този ден през 1980 година ДЖОН ЛЕНЪН,един от основателите на "Бийтълс", бе застрелян от Марк Дейвид Чапман пред дома си в Ню Йорк. Обсебеният от романа "Спасителя в ръжта" убиец все още е в затвора, а светът не спира да скърби за Джон. Със своите призиви за мир и любов той стана духовен водач на милиони, а песните му се причисляват към най-великите музикални произведения.
Джон Уинстън Оно Ленън (на английски: John Winston Ono Lennon) е английски рок музикант и автор на песни, общественик, художник, актьор и писател. Той е съосновател на световноизвестната британска група Бийтълс и, заедно с Пол Маккартни, е съавтор на повечето нейни песни. След разпадането на Бийтълс продължава с успешна солова кариера, издавайки емблематични песни, като „Give Peace a Chance“ и „Imagine“.
Джон Ленън е роден в Ливърпул, Англия по време на бомбардировки през Втората световна война в семейството на Джулия и Алфред Ленън. Баща му отсъства по време на раждането му, защото е на фронта. Когато Джон е 4-годишен родителите му се развеждат. Майка му се чувства неспособна да се грижи за него и го поверява на леля му Мими. По-късно Ленън пише в песента Mother:„ Mother, you had me,
But I didn't have you,
I wanted you,
You didn't want me… “
В превод: „Майко, ти ме имаше, но аз те нямах. Исках те, но ти не искаше мен…“.
Детството на Джон е трудно заради отсъствието на родителите му, а строгите правила на леля му развиват бунтовническия му характер. В училище предпочита да рисува карикатури и да скицира. Мести се в художествено училище, а по-късно се появява и страстта му към музиката. Моли леля си за китара, но тя отказва да харчи парите си за „глупости“.
Когато е 16-годишен Джон Ленън възстановява контакта с майка си. Учи се на банджото си и първата песен, която научава, е „That'll Be the Day“ на Бъди Холи. През 1956 г. майка му му купува китара и Джон създава първата си група Дъ Куоримен заедно с приятелите си Пит Шотън, Найджъл Уали и Айвън Воугън.
На 6 юли 1957 Джон се запознава с Пол Маккартни по време на концерт на Дъ Куоримен. През 1958 г. Ленън пише първата си песен — Hello Little Girl, която впоследствие записва с Бийтълс и е издадена в албума Anthology 1. Същата година майка му е прегазена и загива.
През 1960 г. Ленън, Пол Маккартни, Джордж Харисън и Стюърт Сътклиф сформират група на име The Silver Beatles (Дъ силвър бийтълс). Впоследствие към групата се присъединява и барабанистът Пийт Бест, с когото изнасят концерти в Хамбург, Германия. След турнето басистът Сътклиф напуска групата и Маккартни поема бас-китарата.
През 1961 г. групата дебютира с името Бийтълс (The Beatles) в ливърпулския клуб „Кавърн“. Свирят там над 300 пъти до 1963 г.
През 1962 г. Бийтълс сключват договор с Parlophone. До 1970 г. издават 12 студийни албума във Великобритания и един в САЩ.
През 1965 г. Бийтълс става първата група, изнесла концерт на стадион, пред 55600 души в Ню Йорк. След 1966 г. групата не изнася повече концерти и се отдава на творческа дейност. Групата вече се е превърнала в световна величина.
След разпадането на Бийтълс Джон Ленън започва солова кариера. Издава осем студийни албума. Първите шест издава в периода 1970-1975 г. Участва като текстописец в песента Young Americans на Дейвид Бауи.
От 1975 до 1980 г. прекратява временно кариерата си, за да се отдаде на семейството си. Връща се към музиката през 1980 година, когато подписва договор с компанията Geffen Records. Ленън е убит от Марк Дейвид Чапман на 8 декември 1980 година. Трагичната гибел провокира масови протести и мълчаливи демонстрации по цял свят. Звездата на Бийтълс хвърля в скръб цяло поколение последователи, чиято цел е мирът на планетата. Името на Ленън е свързано колкото с музиката, толкова и с световната кауза за мир на планетата.
Издава албумът Double Fantasy по-малко от месец преди смъртта си. Последният му албум е издаден четири години след смъртта му през 1984 г.
Джон Ленън има два брака — със Синтия Пауъл от 1962 до 1968 г. (от който има син Джулиън) и с Йоко Оно от 1969 до смъртта си през 1980 (от който има син Шон).
Джон Ленън е безспорно не само едно от най-големите имена на музикалната индустрия, но и едно от лицата на миналия век. Неговото влияние е толкова всеобхватно, че британците го нареждат сред най-значимите си сънародници наред с Чърчил, Дарвин и Нютон, а американците полудяват по "Бийтълс", когато те стъпват в САЩ. Развиват мания по британската банда, каквато никой европеец дотогава не е постигал.
Светът остава опечален от новината за смъртта на Ленън. Със своите призиви за мир и любов той е станал духовен водач на милиони хора по цялата земя, а творбите му се причисляват към най-гениалните музикални постижения. Джон оставя незабравимо наследство със своята житейска философия, проповядваща доброта и смирение между хората и променя света със своите виждания и песни..
На днешната дата е роден НИКОЛА ЙОНКОВ ВАПЦАРОВ /1909-1942/ Никола Йонков Вапцаров е български поет,чието творчество е предимно със социална тематика. Превеждан е на редица езици. Единствената цялостна стихосбирка на Вапцаров („Моторни песни“) излиза през 1940 г. Активен член на нелегалната Българска комунистическа партия, през 1942 г. той е осъден на смърт за антидържавна дейност на страната на антихитлеристката коалиция. Посмъртно е амнистиран
Никола Вапцаров е роден на 7 декември (24 ноември стар стил) 1909 г. в град Банско. Негов баща е войводата на ВМРО Йонко Вапцаров, а майка Елена Везева, протестантска учителка в струмишките села.Като юноша той попада под силното влияние на д-р Борис Майлер, комунистически агент от НКВД. Майлер се е озовава в Банско и живее от 1919 г. в къщата на Йонко Вапцаров, скрит зад легенда на белогвардейски емигрант. Майлер дори успява да се сближи с Ванчо Михайлов, но бяга обратно в СССР след провала на комунистическите метежи през 1923 г. Предполага се, че е внедрен да реализира проекта за създаване на комунистическото крило на ВМРО, т.н. ВМРО (обединена). Неговият образ и влияние върху възпитанието на юношата Никола в духа на комунистическата вяра ентусиазирано се изтъква във всички мемоари на Вапцаровата фамилия, издадени след 9 септември 1944 г. От друга страна къщата в Банско е била местната резиденция на царствени особи, като цар Фердинанд, Вилхелм II, Цар Борис III и видни интелектуалци като поетите Пейо Яворов и Елисавета Багряна, художниците Константин Щъркелов, Иван Пенков и др. От своя страна фамилията Вапцарови през 20-те и 30-те години на миналия век има достъп в двореца, запазени са групови снимки на юношата с цар Борис ІІІ и обкръжението му. Учи в гимназията в Разлог (1924-1926), след това в Морското машинно училище във Варна (1926-1932), по-късно наречено на негово име. Той е на практика първо на кораба „Дръзки“, а през април и май 1932 г. с кораба „Бургас“ посещава Цариград, Фамагуста, Александрия, Бейрут, Порт Саид и Хайфа.
Вапцаров постъпва на работа във фабриката на „Българска горска индустрия“ АД в село Кочериново — като огняр и после механик. Избран е за председател на професионалното дружество, защитаващо правата на работниците. Едновременно с това организира, пише и играе роли в любителски театър. Уволнен е от фабриката през 1936 г. след авария. Премества се в София, където дълго време остава без работа; тогава умира синът му Йонко. В периода 1936-1938 работи като техник във фабриката на братя Бугарчеви за кратко, след това като огняр в Български държавни железници и в Софийския общински екарисаж.Успоредно издава стихотворения в различни вестници, спечелва литературния конкурс на сп. „Летец“ със стихотворението „Романтика"
Вапцаров става член и е един от главните активисти в Македонския литературен кръжок в София. През 1939 подготвя единствената си стихосбирка „Моторни песни“, излязла от печат 1940 г. Публикува и други стихотворения; както и разкази и драма, които обаче не придобиват популярността на поезията му. Същата година събира из Пиринска Македония подписи, в подкрепа на т. нар. Соболева акция. Заловен за това, той е съден и интерниран в Годеч. След завръщането му от Годеч (септември 1941 г.) се занимава с минноподривни дела срещу немските войски, вече в качеството си на ръководител на Централна военна комисия при ЦК на БКП, която се занимава с антифашистка дейност. Организира снабдяването на нелегалните с оръжие, документи и квартири, за което е арестуван през март 1942 г. На 23 юли е осъден на смърт и още същата вечер — разстрелян, заедно с Антон Иванов, Антон Попов, Петър Богданов, Георги Минчев, Атанас Романов и др. (общо 12 души) на Гарнизонното стрелбище в София. Молбата на Вапцаров за помилване е представена на Борис III, но тя е отклонена. След смъртта си бива амнистиран, поради което ВКС отклонява искането за отмяна на присъдата му.
На конгресите на Световния съвет на мира в Париж и Прага през 1949 г. са учредени международни награди на мира, които да се раздават на изтъкнати радетели и борци за мир срещу войната. Вапцаров е удостоен с тази престижна международна награда измежду десетки предложения от десетки страни. На 3 декември 1953 г. по време на Втория конгрес на мира почетният знак на наградата и грамотата са предадени на майката на поета Елена Вапцарова.
Никола Вапцаров е поет със световно признание, преведен на повече от 50 езика и издаден в над 40 страни, той е единственият българин, носител на Международната награда за мир, присъдена му посмъртно през 1952 г. Заради изключителните му приноси в световната литература и култура Никола Вапцаров е включен в календара на ЮНЕСКО за 2009 година.
ВЯРА
Ето - аз дишам,
работя,
живея
и стихове пиша
(тъй както умея).
С живота под вежди
се гледаме строго
и боря се с него,
доколкото мога.
С живота сме в разпра,
но ти не разбирай,
че мразя живота.
Напротив, напротив! -
Дори да умирам,
живота със грубите
лапи челични
аз пак ще обичам!
Аз пак ще обичам!
Да кажем, сега ми окачат
въжето
и питат:
"Как, искаш ли час да живееш?"
Веднага ще кресна:
"Свалете!
Свалете!
По-скоро свалете
въжето, злодеи!"
За него - Живота -
направил бих всичко. -
Летял бих
със пробна машина в небето,
бих влезнал във взривна
ракета, самичък,
бих търсил
в простора
далечна
планета.
Но все пак ще чувствам
приятния гъдел,
да гледам как
горе
небето синее.
Все пак ще чувствам
приятния гъдел,
че още живея,
че още ще бъда.
Но ето, да кажем,
вий вземете, колко? -
пшеничено зърно
от моята вера,
бих ревнал тогава,
бих ревнал от болка
като ранена
в сърцето пантера.
Какво ще остане
от мене тогава? -
Миг след грабежа
ще бъда разнищен.
И още по-ясно,
и още по-право -
миг след грабежа
ще бъда аз нищо.
Може би искате
да я сразите
моята вяра
във дните честити,
моята вяра,
че утре ще бъде
живота по-хубав,
живота по-мъдър?
А как ще щурмувате, моля?
С куршуми?
Не! Неуместно!
Ресто! - Не струва! -
Тя е бронирана
здраво в гърдите
и бронебойни патрони
за нея
няма открити!
Няма открити!
ПИСМО
Ти помниш ли
морето и машините
и трюмовете, пълни
с лепкав мрак?
И онзи див копнеж
по Филипините,
по едрите звезди
над Фамагуста?
Ти помниш ли поне един моряк,
нехвърлил жаден взор далече,
там, дето в гаснещата вечер
дъхът на тропика се чувства?
Ти помниш ли как в нас
полека-лека
изстиваха последните надежди
и вярата
в доброто
и в човека,
в романтиката,
в празните
копнежи?
Ти помниш ли как
някак много бързо
ни хванаха в капана на живота?
Опомнихме се.
Късно.
Бяхме вързани жестоко.
Като някакви животни в клетка
светкаха
очите жадно
и търсеха,
и молеха пощада.
А бяхме млади,
бяхме толкоз млади!...
И после... после
някаква омраза
се впиваше дълбоко във сърцата.
Като гангрена,
не, като проказа
тя раснеше,
разкапваше душата,
тя сплиташе жестоките си мрежи
на пустота
и мрачна безнадеждност,
тя пъплеше в кръвта,
тя виеше с закана,
а беше рано, беше много рано...
А там -
високо във небето,
чудно
трептяха пак на чайките крилата.
Небето пак блестеше
като слюда,
простора пак бе син и необятен,
на хоризонта пак полека-лека
се губеха платната
всяка вечер
и мачтите изчезваха далеко,
но ние бяхме ослепели вече.
За мен това е минало - неважно.
Но ний деляхме сламения одър
и тебе чувствам нужда да разкажа
как вярвам аз и колко днес съм бодър.
Това е новото, което ме възпира
да не пробия
своя
слепоочник.
То злобата в сърцето
трансформира
в една борба,
която
днес
клокочи.
И то ще ни повърне Филипините
и едрите звезди
над Фамагуста,
и радостта
помръкнала в сърцето,
и мъртвата ни обич към машините,
и синята безбрежност на морето,
където вятъра на тропика се чувства.
Сега е нощ.
Машината ритмично
припява
и навява топла вера.
Да знаеш ти живота как обичам!
И колко мразя
празните
химери...
За мен е ясно, както че ще съмне -
с главите си ще счупим ледовете.
И слънцето на хоризонта
тъмен,
да, нашто
ярко
слънце
ще просветне.
И нека като пеперуда малка
крилата ми
опърли най-подире.
Не ще проклинам,
няма да се вайкам,
защото все пак, знам,
ще се умира.
Но да умреш, когато
се отърсва
земята
от отровната си
плесен,
когато милионите възкръсват,
това е песен,
да, това е песен!
Прощално
На жена ми
Понякога ще идвам във съня ти
като нечакан и неискан гостенин.
Не ме оставяй ти отвън на пътя –
вратите не залоствай.
Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,
ще вперя поглед в мрака да те видя.
Когато се наситя да те гледам –
ще те целуна и ще си отида.
http://www.youtube.com/watch?v=OwoSoJgqLUc
http://www.youtube.com/watch?v=hcNDNPsOyjA
История
Какво ще ни дадеш, историйо,
от пожълтелите си страници? –
Ний бяхме неизвестни хора
от фабрики и канцеларии,
ний бяхме селяни, които
миришеха на лук и вкиснало,
и под мустаците увиснали
живота псувахме сърдито.
Ще бъдеш ли поне признателна,
че те нахранихме с събития
и те напоихме богато
с кръвта на хиляди убити.
Ще хванеш контурите само,
а вътре, знам, ще бъде празно
и няма никой да разказва
за простата човешка драма.
Поетите ще са улисани
във темпове и във агитки
и нашта мъка ненаписана
сама в пространството ще скита.
Живот ли бе – да го опишеш?
Живот ли бе – да го разровиш?
Разровиш ли го – ще мирише
и ще горчи като отрова.
По синорите сме се раждали,
на завет някъде до тръните,
а майките лежали влажни
и гризли сухите си бърни. Като мухи сме мрели есен,
жените вили по задушница,
изкарвали плача на песен,
но само бурена ги слушал.
Онез, които сме оставали,
се потехме и под езика,
работехме къде що хванем,
работехме като добитък.
Мъдруваха бащите в къщи:
"Така било е и ще бъде..."
А ние плюехме намръщено
на оглупялата им мъдрост.
Зарязвахме софрите троснато
и търтвахме навън, където
една надежда ни докосваше
със нещо хубаво и светло.
О, как сме чакали напрегнато
в задръстените кафенета!
И късно през нощта си легахме
с последните комюникета.
О, как се люшкахме в надеждите!...
А тегнеше небето ниско,
свистеше въздуха нажежен...
Не мога повече! Не искам!...
Но в многотомните писания,
под буквите и редовете
ще вика нашето страдание
и ще се зъби неприветно –
защото би ни безпощадно
живота с тежките си лапи
направо по устата гладни,
затуй езика ни е грапав.
И стиховете, дето пишем,
когато краднем от съня си,
парфюмен аромат не дишат,
а са навъсени и къси.
За мъката – не щем награди,
не ще дотегнем и с клишета
на томовете ти грамади,
натрупани през вековете.
Но разкажи със думи прости
на тях – на бъдещите хора,
които ще поемат поста ни,
че ние храбро сме се борили.
http://www.youtube.com/watch?v=MgwyZaeMoFc
"О,как се люшкахме в надеждите..."-един поетичен израз на живота ни през последните 25 додини-свидетелство за актуалността на поезията на ВАПЦАРОВ и днес...
Валери Нисимов Петрове български поет, сценарист, драматург и преводач от еврейски произход, известен с преводите си на Уилям Шекспир на български език. Валери Петров е академик на БАН от 2003 година, вписан е в почетния списък на Международния съвет за детска книга заради Пет приказки, номиниран е за Нобелова награда.
Валери Петров е роден на 22 април 1920 година в семейството на Мария Петрова, преподавателка по френски език в столични гимназии, и д-р Нисим Меворах, професор по правни науки, специалист по семейно право, виден адвокат, обществен деятел, дипломат — посланик в САЩ, представител на България в ООН, автор на книга за Яворов. Майката на Валери Петров е родена във Варна и там той прекарва много от ваканциите си, на ул. „Славянска“. [2] Валери Петров учи в италианското училище, т.нар. Италиански лицей (с гимназиален курс) в София, което завършва през 1939 г. Проф. Нисим Меворах и неговата съпруга Мария Петрова приемат протестанството в Евангелската църква на столичната „Солунска“, и решават името на Валери Нисим Меворах да стане Валери Нисимов Петров.
На 15 години Валери Петров издава първата си самостоятелна книжка — поемата „Птици към север“, стихове печата през 1936 г. в сп. „Ученически подем“, а през 1938 г. излиза от печат първата му книга „Птици към север“ с псевдоним Асен Раковски. По-късно пише поемите: „Палечко“, „На път“, „Ювенес дум сумус“, „Край синьото море“, „Тавански спомен“ и стихотворния цикъл „Нежности“.
През 1944 г. завършва медицина в Софийски университет, като известно време работи като лекар, през есента и зимата на 1944 г. работи в Радио „София“, после участва във втората фаза на войната срещу Нацистка Германия като военен писател в редакцията на вестник „Фронтовак“.
След войната е един от основателите и заместник-главен редактор на вестник „Стършел“ (1945 — 1962). Служи като лекар във военна болница и в Рилския манастир.
От 1947 до 1950 г. работи в българската легация в Рим като аташе по печата и културата. През тези години пътува до Америка, Швейцария, Франция като делегат на различни форуми.
По-късно завръщайки се в България е редактор в Студия за игрални филми „Бояна“, редактор на издателство „Български писател“ и Народен представител в Седмото ВНС (1990-1991)
Автор е на сценарии на игралните филми „Точка първа“ (1956), „На малкия остров“ (1958), „Първи урок“ (1960), „Слънцето и сянката“ (1962), „Васката“ (1965), „Рицар без броня“ (1966), „Един снимачен ден“ (1969), „Откъде се знаем?“ (1975), „С любов и нежност“ (1978), „Йо-хо-хо“ (1981), „Разходки с ангела“ (1990), „Театър, любов моя“ (1994), „Всичко от нула“ (1996), автор е на сценарии на анимационни филми „Приказка за боровото клонче“ (1960), „Гръмоотводът“ (1962), „Гордата лампа“ (1963), „Главозамайване“ (1964), „Вариации върху стара тема“ (1966), „Меко казано“ (1983), също и на няколко киноновели.
" Годините летят, отлитат,
отиват си във вечността
и без дори да ни попитат,
открадват ни от младостта.
А ний се мъчим, борим, любим
и всеки ден по малко губим,
докато дойде оня час,
когато гасне сетна страст! "
Валери Петров
Награди
1960 — Димитровска награда за поемата му „В меката есен“, публикувана 1960 1987 - Литературна награда на Министерството на просветата 1988 - Вписан в почетния списък наа Международния съвет за детската книга-за творбата"Пет приказки"
2000 — Орден „Стара планина“ I-степен
2004 — Национална награда „Константин Константинов“ за цялостен принос в детското книгоиздаване
2005 — Голяма литературна награда на СУ (2005)
2006 — Награда „Христо Г. Данов“. На 19 юни 2006 на 86 годишна възраст получава от Министерство на културата наградата „Христо Г. Данов“ за цялостен творчески принос
2007 — Награда „Св. Паисий Хилендарски“. На 6 ноември 2007 година Валери Петров е удостоен от министър-председател Сергей Станишев с престижната държавна награда „Св. Паисий Хилендарски“ на специална церемония в Гранитната зала на Министерския съвет.
2011 — Почетен знак „Марин Дринов“ на БАН — 20 май 2011 година 2013 - Удостоен с приза"Европейски гражданин на ЕС за 2013 година" 2014 - Медал "Иван Вазов" на СБП
"В самия себе си човек трябва да влиза въоръжен до зъби."
Стефан Цанев го определя като автор на „най-чистата поезия в българската литература“.
Още с първите си книги Фотев е признат за поет явление, доказателство за това са наградите му за „Баладично пътуване“, „Лирика“, „Сантиментални посвещения“ и „Пристанище“. Сред шедьоврите на българската любовна лирика е Фотевото стихотворение „Колко си хубава!...“. Морето е централен философско - поетичен символ в лириката му.
Христо Фотев е роден на 25 март 1934 г. в Истанбул. През 1940 г. семейството му се премества в Бургас, в коджакафалийската махала - махалата на бежанците.Началното си образование получава в училище „Др. Петър Берон“ в Бургас, а след това постъпва във фабрично-заводско училище в Сливен, което завършва през 1951 г. Кандидатства в Художествената академия, но не успява да издържи изпитите. Прекарва осем месеца като моряк на риболовен кораб, а по-късно отбива военната си служба. От 1957 г. е художник в стенописното ателие на дом „Украса“ в Ямбол. Две години по-късно прекъсва работата си в „Украса“ и става редактор на многотиражката на мина „Черно море“.
Първата си стихосбирка - „Баладично пътуване“, издава през 1961 г. За разлика от много други поети още дебютната му книга е много силна и получава признание. За нея е отличен с II втора награда за поезия. На следващата година вече е член на Съюза на българските писатели. Година след публикуването на "Баладично пътуване" става драматург на бургаския театър "Адриана Будевска". През 1965 г. получава Литературната награда на Бургас за своята втора стихосбирка "Лирика". Отново е удостоен със същата награда само две години по-късно за третата си книга „Сантиментални посвещения“.
През 1969 г. му е връчена за трети път наградата на Бургас за стихотворенията му от „Пристанище“. От 1964 г. повече от 25 г. Христо Фотев е творчески секретар на Дружеството на българските писатели. След близо десетгодишно мълчание поетът написва „Обещание за поезия“. През 1981 г. издава две стихосбирки : „Литургия за делфините“ и „Спомен за един живот“. Три години по-късно събира своите избрани стихове в „Словесен пейзаж“. В преходната 1989 г. излиза сборникът му с поеми „Венецианска нощ“. От 1990 г. е главен редактор на бургаския алманах „Море“. На тази длъжност е до края на 1992 г. През 1994 г. Фотев става повторно драматург на бургаския театър „Адриана Будевска“. През 1994 г. поетът получава литературната награда „Златен Пегас“, а на следващата година - званието на "Почетен гражданин на Бургас". Христо Фотев умира на 27 юли 2002 г.
"Той беше част от мистерията на поезията ни, но никога не е бил деец на културата. Беше роден за удавник, а угасна на сушата като Хемингуейовия “Старец”, но без морето. Фотев е Малкият принц на любовната ни лирика. Той превръщаше тостовете и покаянията в свещенодействия, целият се състоеше от жестовете и жестикулации, той бе самата влюбена възхита от по-добрите частици на живота…
Да помълчим за диригента на хора от удавници, за малкото момче, което не се вразуми и което не успя да погали всички жени, но поне се опита. Разбираше от жени, усещаше властта си върху тях и върху думите, те бяха част от неговото себеизразяване, от логоса на летящата му логика. Неподправено нежен към особено беззащитните, Фотев остава да гори като фосфориращата факла в пещерната утроба на грубостта. Той ни показа как се добива опиума на поезията, остави ни своите неизпълними алхимични рецепти и се завърна в сенките на вечността, във водите на бъдещите ни спомени…
Сега седи и пуши на самия ръб на Рая и си клати безгрижно краката над бездната, и продължава празнично да се самовъпроизвежда чрез своето всеопрощаващо слово пред единствения си слушател, пред единствения господин на име Господ – най-гостоприемният гостилничар в страноприемницата на вселената...Кажи му наздраве и от нас, Христо!"
Колко си хубава! Господи, колко си хубава! Колко са хубави ръцете ти. И нозете ти колко са хубави. И очите ти колко са хубави. И косите ти колко са хубави. Не се измъчвай повече - обичай ме! Не се щади - обичай ме! Обичай ме със истинската сила на ръцете си, нозете си, очите си - със цялото изящество на техните движения. Повярвай ми завинаги - и никога ти няма да си глупава - обичай ме! И да си зла - обичай ме! Обичай ме! По улиците, след това по стълбите, особено по стълбите си хубава. Със дрехи и без дрехи, непрекъснато си хубава... Най-хубава си в стаята. Във тъмното, когато си със гребена. И гребенът потъва във косите ти. Косите ти са пълни с електричество - докосна ли ги, ще засветя в тъмното. Наистина си хубава - повярвай ми. И се старай до края да си хубава. Не толкова за мене - а за себе си, за дърветата, прозорците и хората. Не разрушавай бързо красотата си с ревниви подозрения - прощавай ми внезапните пропадания някъде - не прекалявай, моля те, с цигарите. Не ме изгубвай никога - откривай ме, изпълвай ме с детинско изумление. Отново да се уверя в ръцете ти, в нозете ти, в очите ти... Обичай ме. Как искам да те задържа завинаги. Да те обичам винаги - завинаги. И колко ми е невъзможно... Колко си ти пясъчна... И, моля те, не казвай ми, че искаш да ме задържиш завинаги, за да ме обичаш винаги, завинаги. Колко си хубава! Господи, колко си хубава! Колко са хубави ръцете ти. И нозете ти колко са хубави. И очите ти колко са хубави. И косите ти колко са хубави. Колко си хубава! Господи, Колко си истинска.
На този ден през 1980 година ДЖОН ЛЕНЪН,един от основателите на "Бийтълс", бе застрелян от Марк Дейвид Чапман пред дома си в Ню Йорк. Обсебеният от романа "Спасителя в ръжта" убиец все още е в затвора, а светът не спира да скърби за Джон. Със своите призиви за мир и любов той стана духовен водач на милиони, а песните му се причисляват към най-великите музикални произведения.
Издава албумът Double Fantasy по-малко от месец преди смъртта си. Последният му албум е издаден четири години след смъртта му през 1984 г.
Джон Ленън има два брака — със Синтия Пауъл от 1962 до 1968 г. (от който има син Джулиън) и с Йоко Оно от 1969 до смъртта си през 1980 (от който има син Шон).
