Спомен за АНГЕЛ КАРАЛИЙЧЕВ

       Ангел  Каралийчев  
е български писател и преводач, известен със своите разкази и книги за деца. Работи като редактор и сътрудник в няколко периодични издания и издателства. Пише разкази, пътеписи и приказки, преразказва български и чуждестранни приказки и легенди.

Ангел Иванов Каралийчев е роден на 21 август 1902 в гр. Стражица, обл. Велико Търново. Писателската му дейност започва, когато е на 17 години - в сп. „Ученическа мисъл“ (Русе) помества стихотворението си „Орелът“. Работи известно време в общината в Стражица. Следва химия в Софийския университет. Дипломира се в Свободния университет през 1928, където завършва дипломация. Първата му книга - революционната поема „Мауна лоа“ излиза през 1923 г., на следващата година - сборникът му с разкази „Ръж“, а през 1925 г. е издадена и първата му детска книга - „Мечо“. Работи като редактор във в. „Кооперативна просвета“ (1932-1944), изд. „Народна младеж“ (1947-1952), в. „Литературен фронт“ (1952-1953), изд. „Български писател“ (1952-1969). Сътрудничи на сп. „Нов път“, „Червен смях“, „Чернозем“ и др. След известния разрив на „новопътци“ с Георги Бакалов от 1925 г. публикува в сп. „Златорог“ на Владимир Василев, „Българска мисъл“, „Венец“, „Детска радост“, „Светулка“, „Кооперативна просвета“ и др. 

Пише разкази, пътеписи, приказки, както и авторизирани приказки и легенди от българския и чуждестранния фолклор. Автор е на книгите с разкази „Ръж“ (1924), „Жълтици“ (1925), „Имане“ (1927), „Сребърна ръкойка“ (1935), както и на 15 книги за деца и юноши: „Приказен свят“ (1929) „Ането“ (1938), „Тошко Африкански“ (1940), „Житената питка“ (1948) и др. 

През 1931 г.Ангел Каралийчев се жени за актрисата Вела Ушева.Семейният му живот е белязан от две трагедии.Първородният им син умира на няколко месеца.Две години след нещастието се ражда дъщеря им Ани.За любимата   си мъничка дъщеричка  Каралийчев пише най-жизнерадостната си детска повест "Ането".

Но и второто дете умира ,ненавършило 2 години.Ударът е страшен. Двамата родители са съсипани и  не се решават повече на имат деца. Писателят спира да пише. Но за кратко. През 40-те години на  миналия век Ангел Каралийчев сътворява най-прекрасните си детски произведения, които стават класика. Илюстрциите правят най-големите ни художници - негови добри приятели - Илия Бешков, Стоян Венев, Любен Зидаров.
Писателят умира на 14 декември 1972 г. в София.

Повече от четиридесет години пише разкази, приказки и повести за деца. Една от най-обичаните му книги е „Приказен свят“. За нея през 1974 г. Каралийчев получава от Международния съвет за детско-юношеска литература (IBBY) Почетна грамота на името на Андерсен и е първият български писател, вписан в почетната книга „ Х. Кр. Андерсен“.

Майчина сълза

Заромоля дребен есенен дъждец. Жълтият листак в градината светна. Големите гроздови зърна под лозницата набъбнаха и кожицата им взе да се пука. Наведе моравото димитровче цветове над търкулнатото в шумата пукнато гърне. Сви се малкото птиче-лястовиче в дъното на гърнето и затрепера от студ и мъка. Всички си отидоха. Отлетяха на юг неговите две сестричета. Изгуби се майчицата му в топлите страни. Кой ще го стопли в тая дъждовна нощ? Оставиха го само в дъното на гърнето, защото беше сакато и не можеше да лети. През лятото избухна пожар в къщата, под чиято стряха майка му беше свила гнездо. Докато старата лястовичка смогна да грабне рожбата си от огъня, един въглен падна в гнездото и парна лястовичето по дясното крило. Голото пиле примря от болка. Когато се свести, то видя, че се намира в ново гнездо, а над него седи майка му с клюмнала глава. Най-напред се опита да раздвижи крилца, но не можа, защото дясното, изгореното крило беше изсъхнало.

Търкулна се лятото. Потъмняха гроздовите зърна. Пукнаха се пъпките на димитровчетата в градината. Почнаха да се събират лястовичките по телеграфните жици. Те се готвеха за път. Жиците заприличаха на броеници.

Една сутрин старата лястовичка смъкна своята саката рожба в градината и рече:

— Мило дете, ние днес ще заминем на юг. Ти не можеш да летиш. Затуй ще останеш тука, ето в онуй гърне съм ти нагласила мека перушина. Там ще лежиш. А когато огладнееш, излез навън и си клъвни нещо. Цялата градина е зарината с плод. Виж какво хубаво димитровче е склонило чело над входа на гърнето. Ти не тъгувай. Напролет ние пак ще се върнем.

— Благодаря, майчице, дето си се погрижила за мене! — промълви сакатото и за да скрие сълзите си, навря главица под крилото на майка си и притихна.

Всички си отидоха. Занизаха се мрачни дни. Заваля дребен дъждец. Наквасеното димитровче тежко отпусна цвят над гърнето. Една дъждовна капка се търкулна по най-долния листец на цвета и се нагласи да падне.

— Ах, колко съм уморена! — въздъхна тя.

— Откъде идеш? — попита любопитно лястовичето.

— Остави се. Голям път изминах. Ида от Великия океан. Там се родих. Аз не съм дъждовна капка: Аз съм сълза.

— Сълза ли? Каква сълза? — надигна се тревожно лястовичето.

— Майчина. Историята на моя живот е къса. Преди девет дена уморена и насълзена лястовичка кацна върху мачтата на един голям океански параход. Аз стоях в дясното око на кахърната птичка. Океанът ревеше. Духаше силен вятър. С немощен глас продума лястовичката на вятъра:

— Братко ветре, когато ходиш над света, ако минеш през България, отбий се при моето сиротно пиле и му кажи да се пази от черния котак, който се върти в градината. Забравих да поръчам на рожбата си, когато тръгвах. Кажи му още, че моето сърце изсъхна от мъка.

— Къде е твоето лястовиче? — попита вятърът.

— Оставих го в едно пукнато гърне, търкулнато, в градината, където цъфтят морави димитровчета.

Додето изрече тия думи старата лястовичка, аз се отроних от окото й. Вятърът ме грабна и ме понесе над света. Девет дена летях. Ето сега паднах на туй цвете. Колко съм уморена! Искам да капна и заспя.

Сърцето на сакатото, лястовиче се обърна. Стана бърже, отвори човка и пое отмалялата майчина сълза.

— Благодаря ти, майчице! — прошепна то, легна си в перушината и заспа, затоплено от сълзата, сякаш беше под майчините си криле.

Ангел Каралийчев 

е най-издаваният  автор 

след  

Иван Вазов, 

а творбите му са преведени на близо 50 езика!

ПОКЛОН!!!

Добави в Svejo

ДНЕС Е...Рожденият ден на една фурия...

2 февруари -честит рожден ден на НЕУМОРИМАТА

СТОЯНКА МУТАФОВА!

Някои смело я наричат хулиганката на българския театър. Близките колеги и приятели я сравняват с Ниагарския водопад. Актьорът Коста Цонев/вечна му памет!/,  признаваше, че тя е неговата виагра. Всичко това, но и още много е Стоянка Мутафова.

Често се шегува с годините си, не ги крие, а и едва ли някой изобщо ги взема за критерий. 

Стоянка Константинова Мутафова е може би най-смешната българска актриса. Истинското име на комедийната звезда е Стояна-Мария, но в първия афиш е записана Стоянка и тя решава да запази артистичното прозвище. По онова време се смята, че “к”-то в едно име носи късмет.

Стоянка Константинова Мутафова e родена на 2 февруари 1922 г. в София. Завършва „Държавната театрална школа” при Народния театър. Учи актьорско майсторство при проф. Залцер в Прага. Участва в театрите „Диск”, „Алхамбра”. Дебютира в ролята на Варя („Брониран влак 14-69” – Вс. Иванов). Работи в Народен театър, Тя е един от основателите на Държавния сатиричен театър “Ал. Константинов”, където работи от 1956 до 1991 г

Личен живот

Стоянка Мутафова има 3 брака. През 1946 г. се жени за първия си съпруг, чешкия режисьор Роберт Роснер, когато е на 23 години, а той – на 51. След брака отиват да живеят във Виена, а после заради неговата работа се преселват в Прага. Там Стоянка Мутафова завършва второ висше образование към театралния отдел на Пражката консерватория. Вторият и съпруг е Леонид Грубешлиев, по професия журналист и преводач. От него е единствената дъщеря на актрисата – Мария.

Третият съпруг на Мутафова е Нейчо Попов, актьор. За него тя казва, че е любовта на живота и.С него за първи път се вижда в Народния театър, където тя започва да работи като актриса, а той е студент във ВИТИЗ. 

Театрални роли: Зоя („В навечерието” – по И. С. Тургенев), Мария („Дванайста нощ” – У. Шекспир), Канина („Волпоне” – Б. Джонсън), Драгиева, Баба Гицка („Големанов” – Ст. Л. Костов), Матусал ( „Мистерия Буф” – Вл. Маяковски), Г-жа Трифкович („Двубой” – Ив. Вазов), Мерчуткина („Предложение. Сватба. Юбилей” – А. П. Чехов), Мис Щройли („Франк V” – Фр. Дюренмат), Фьокла („Женитба” – Н. В. Гогол), Крокодил („Суматоха” – Й. Радичков),

Онарта („Старчето и стрелата” – Н. Русев), Дорина („Тартюф” – Ж. Б. Молиер), Бабката („Биволът” – Ив. Радоев), Костанда („Свекърва” – Ан. Страшимиров), Мироница („Последен срок” – В. Распутин) и др.Едни от най-силните ѝ роли в театъра са в спектаклите "Госпожа Стихийно бедствие", "Шедьовър", "Магистратите също плачат", "Космонавти".




Играла е в емблематични за киното ни филми като „Специалист по всичко”, „Привързаният балон”, „Кит”, „Езоп”, „Топло”, „Бялата стая” и др.

Има участия в телевизията и естрадата.

Носител на много национални награди и държавни отличия

През 2001 г. получава наградата “Паисий Хилендарски”

През 2002-АСКЕЕР за цялостно творчество

През 2002 г. орден “Стара планина”, I степен

През 2009 г Стоянка Мутафова бе определена
за личност-символ на София



През 2013 г. Стоянка Мутафова става първият носител на голямата награда "Георги Калоянчев",която се дава за цялостен принос за смеха на България

http://www.youtube.com/watch?v=ZRzWYm1f22I


Цитати от книгата „Герой на мегдана”, Ст. Мутафова, Автобиография:

„Театърът, който ме направи „герой на мегдана” и позната даже и на кучетата, не беше само щедър. Той не е лесно място за живеене. В него има и много кал. И ако не се примириш с това, че и теб ще опръска, загиваш. Отдавна вече знам, че талантливият човек рядко е добър човек. В него разни сили се боричкат. И не мирясват. Това е истината за героите на мегдана. Другото са шашми и превземки.”
Из главата „За честта на щуреца”

„Винаги ми е било много трудно да описвам как правя ролята си, какво изпитвам на сцената. Като ми зададат омразния въпрос „Как изиграхте този образ?”, все си спомням за Петя Герганова. „Отде да знам – казваше тя. – Аз ако можех да го обясня, нямаше да мога да го направя.”
Из главата „Опалите на Мерчуткина"




„Не мога да се прехласвам от благодарности към публиката. Артистите много обичат в интервютата да ръсят фрази като „Моят бог е моята публика” или „За мен публиката е всичко”. Как могат да са всичко четиристотин души в салона, дето и лицата им не различаваш? Какъв е тоя бог, дето толкоз лесно му се кланяш? Я по-полека.”
„На вас, уважаеми зрители, които никога няма да ми напишете писмо, няма да ме дръпнете за палтото на улицата с думите „Кажи някой майтап”, няма да ми поискате автограф, няма да ми ръкопляскате за щяло и нещяло, благодаря ви. Не ви виждам, но то не е защото не съм много наред с очите, след като един капак ме фрасна яко по главата, докато играех във „Великолепния рогоносец”. Нито защото се правя на велика. Откак театърът светува, артиста много очи го гледат. Но за мен са ценни вашите. Още веднъж ви благодаря. Ваша Стояна.”
Из главата „Виждам, виждам!”

.Нейни мисли по различни поводи:

:Голяма беда за актьорското съсловие е простотията..."
"Знайте, че сте българи, а се старайте да надминете европейците" — пожелание към младите хора на България, отправено в "Шоуто на Слави" по БТВ; февруари 2007 г.
"Ако реша да лудувам, го правя толкова бясно, че събирам полицията. Не мога по друг начин". — пред в. "Стандарт"; юни 2007 г.
"Всеки човек прави изкуство, а да обичаш родината си е най-голямото изкуство. "— в предаването "Урок по Родолюбие" по тв "БНТ Сат"; април 2009 г.

http://www.youtube.com/watch?v=AdIvqUcESG8

 Някои я наричат"стихийно бедствие",други"лудетина",а за трети е просто"диагнозата Мутафова"...

Всички обаче са единодушни,че актрисата винаги е била свободна и е внушавала такова състояние на духа и на околните,без да се съобразява с хорското мнение и авторитетите на деня...

Да е жива и здрава,за да дочакаме деня,в който ще видим 100-годишна актриса на сцена!

Добави в Svejo

Днес е...

На днешната дата е роден

НИКОЛА ЙОНКОВ     ВАПЦАРОВ               /1909-1942/

Никола Йонков Вапцаров е български поет,чието творчество е предимно със социална тематика. Превеждан е на редица езици. Единствената цялостна стихосбирка на Вапцаров („Моторни песни“) излиза през 1940 г. Активен член на нелегалната Българска комунистическа партия, през 1942 г. той е осъден на смърт за антидържавна дейност на страната на антихитлеристката коалиция. Посмъртно е амнистиран


Никола Вапцаров е роден на 7 декември (24 ноември стар стил) 1909 г. в град Банско. Негов баща е войводата на ВМРО Йонко Вапцаров, а майка Елена Везева, протестантска учителка в струмишките села.Като юноша той попада под силното влияние на д-р Борис Майлер, комунистически агент от НКВД. Майлер се е озовава в Банско и живее от 1919 г. в къщата на Йонко Вапцаров, скрит зад легенда на белогвардейски емигрант. Майлер дори успява да се сближи с Ванчо Михайлов, но бяга обратно в СССР след провала на комунистическите метежи през 1923 г. Предполага се, че е внедрен да реализира проекта за създаване на комунистическото крило на ВМРО, т.н. ВМРО (обединена). Неговият образ и влияние върху възпитанието на юношата Никола в духа на комунистическата вяра ентусиазирано се изтъква във всички мемоари на Вапцаровата фамилия, издадени след 9 септември 1944 г. От друга страна къщата в Бан­ско е била местната резиденция на царствени особи, като цар Фердинанд, Вилхелм II, Цар Борис III и видни интелектуалци като поетите Пейо Яворов и Елисавета Багряна, художниците Константин Щъркелов, Иван Пенков и др. От своя страна фамилията Вапцарови през 20-те и 30-те години на миналия век има достъп в двореца, запазени са групови снимки на юношата с цар Борис ІІІ и обкръжението му. Учи в гимназията в Разлог (1924-1926), след това в Морското машинно училище във Варна (1926-1932), по-късно наречено на негово име. Той е на практика първо на кораба „Дръзки“, а през април и май 1932 г. с кораба „Бургас“ посещава Цариград, Фамагуста, Александрия, Бейрут, Порт Саид и Хайфа.
Вапцаров постъпва на работа във фабриката на „Българска горска индустрия“ АД в село Кочериново — като огняр и после механик. Избран е за председател на професионалното дружество, защитаващо правата на работниците. Едновременно с това организира, пише и играе роли в любителски театър. Уволнен е от фабриката през 1936 г. след авария. Премества се в София, където дълго време остава без работа; тогава умира синът му Йонко. В периода 1936-1938 работи като техник във фабриката на братя Бугарчеви за кратко, след това като огняр в Български държавни железници и в Софийския общински екарисаж.Успоредно издава стихотворения в различни вестници, спечелва литературния конкурс на сп. „Летец“ със стихотворението „Романтика"
Вапцаров става член и е един от главните активисти в Македонския литературен кръжок в София. През 1939 подготвя единствената си стихосбирка „Моторни песни“, излязла от печат 1940 г. Публикува и други стихотворения; както и разкази и драма, които обаче не придобиват популярността на поезията му. Същата година събира из Пиринска Македония подписи, в подкрепа на т. нар. Соболева акция. Заловен за това, той е съден и интерниран в Годеч. След завръщането му от Годеч (септември 1941 г.) се занимава с минноподривни дела срещу немските войски, вече в качеството си на ръководител на Централна военна комисия при ЦК на БКП, която се занимава с антифашистка дейност. Организира снабдяването на нелегалните с оръжие, документи и квартири, за което е арестуван през март 1942 г. На 23 юли е осъден на смърт и още същата вечер — разстрелян, заедно с Антон Иванов, Антон Попов, Петър Богданов, Георги Минчев, Атанас Романов и др. (общо 12 души) на Гарнизонното стрелбище в София. Молбата на Вапцаров за помилване е представена на Борис III, но тя е отклонена. След смъртта си бива амнистиран, поради което ВКС отклонява искането за отмяна на присъдата му.
На конгресите на Световния съвет на мира в Париж и Прага през 1949 г. са учредени международни награди на мира, които да се раздават на изтъкнати радетели и борци за мир срещу войната. Вапцаров е удостоен с тази престижна международна награда измежду десетки предложения от десетки страни. На 3 декември 1953 г. по време на Втория конгрес на мира почетният знак на наградата и грамотата са предадени на майката на поета Елена Вапцарова.

Никола Вапцаров е поет със световно признание, преведен на повече от 50 езика и издаден в над 40 страни, той е единственият българин, носител на Международната награда за мир, присъдена му посмъртно през 1952 г. Заради изключителните му приноси в световната литература и култура Никола Вапцаров е включен в календара на ЮНЕСКО за 2009 година.



ВЯРА

Ето - аз дишам,
работя,
живея
и стихове пиша
(тъй както умея).
С живота под вежди
се гледаме строго
и боря се с него,
доколкото мога.

С живота сме в разпра,
но ти не разбирай,
че мразя живота.
Напротив, напротив! -
Дори да умирам,
живота със грубите
лапи челични
аз пак ще обичам!
Аз пак ще обичам!

Да кажем, сега ми окачат
въжето
и питат:
"Как, искаш ли час да живееш?"
Веднага ще кресна:
"Свалете!
Свалете!
По-скоро свалете
въжето, злодеи!"

За него - Живота -
направил бих всичко. -
Летял бих
със пробна машина в небето,
бих влезнал във взривна
ракета, самичък,
бих търсил
в простора
далечна
планета.

Но все пак ще чувствам
приятния гъдел,
да гледам как
горе
небето синее.
Все пак ще чувствам
приятния гъдел,
че още живея,
че още ще бъда.

Но ето, да кажем,
вий вземете, колко? -
пшеничено зърно
от моята вера,
бих ревнал тогава,
бих ревнал от болка
като ранена
в сърцето пантера.

Какво ще остане
от мене тогава? -
Миг след грабежа
ще бъда разнищен.
И още по-ясно,
и още по-право -
миг след грабежа
ще бъда аз нищо.

Може би искате
да я сразите
моята вяра
във дните честити,
моята вяра,
че утре ще бъде
живота по-хубав,
живота по-мъдър?

А как ще щурмувате, моля?
С куршуми?
Не! Неуместно!
Ресто! - Не струва! -
Тя е бронирана
здраво в гърдите
и бронебойни патрони
за нея
няма открити!
Няма открити!


ПИСМО

Ти помниш ли
морето и машините
и трюмовете, пълни
с лепкав мрак?
И онзи див копнеж
по Филипините,
по едрите звезди
над Фамагуста?
Ти помниш ли поне един моряк,
нехвърлил жаден взор далече,
там, дето в гаснещата вечер
дъхът на тропика се чувства?
Ти помниш ли как в нас
полека-лека
изстиваха последните надежди
и вярата
в доброто
и в човека,
в романтиката,
в празните
копнежи?
Ти помниш ли как
някак много бързо
ни хванаха в капана на живота?
Опомнихме се.
Късно.
Бяхме вързани жестоко.
Като някакви животни в клетка
светкаха
очите жадно
и търсеха,
и молеха пощада.

А бяхме млади,
бяхме толкоз млади!...
И после... после
някаква омраза
се впиваше дълбоко във сърцата.
Като гангрена,
не, като проказа
тя раснеше,
разкапваше душата,
тя сплиташе жестоките си мрежи
на пустота
и мрачна безнадеждност,
тя пъплеше в кръвта,
тя виеше с закана,
а беше рано, беше много рано...

А там -
високо във небето,
чудно
трептяха пак на чайките крилата.
Небето пак блестеше
като слюда,
простора пак бе син и необятен,
на хоризонта пак полека-лека
се губеха платната
всяка вечер
и мачтите изчезваха далеко,
но ние бяхме ослепели вече.
За мен това е минало - неважно.
Но ний деляхме сламения одър
и тебе чувствам нужда да разкажа
как вярвам аз и колко днес съм бодър.

Това е новото, което ме възпира
да не пробия
своя
слепоочник.
То злобата в сърцето
трансформира
в една борба,
която
днес
клокочи.
И то ще ни повърне Филипините
и едрите звезди
над Фамагуста,
и радостта
помръкнала в сърцето,
и мъртвата ни обич към машините,
и синята безбрежност на морето,
където вятъра на тропика се чувства.

Сега е нощ.
Машината ритмично
припява
и навява топла вера.
Да знаеш ти живота как обичам!
И колко мразя
празните
химери...

За мен е ясно, както че ще съмне -
с главите си ще счупим ледовете.
И слънцето на хоризонта
тъмен,
да, нашто
ярко
слънце
ще просветне.
И нека като пеперуда малка
крилата ми
опърли най-подире.
Не ще проклинам,
няма да се вайкам,
защото все пак, знам,
ще се умира.
Но да умреш, когато
се отърсва
земята
от отровната си
плесен,
когато милионите възкръсват,
това е песен,
да, това е песен!


Прощално

На жена ми

Понякога ще идвам във съня ти
като нечакан и неискан гостенин.
Не ме оставяй ти отвън на пътя –
вратите не залоствай.

Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,
ще вперя поглед в мрака да те видя.
Когато се наситя да те гледам –
ще те целуна и ще си отида.

http://www.youtube.com/watch?v=OwoSoJgqLUc

http://www.youtube.com/watch?v=hcNDNPsOyjA


История

Какво ще ни дадеш, историйо,
от пожълтелите си страници? –
Ний бяхме неизвестни хора
от фабрики и канцеларии,
ний бяхме селяни, които
миришеха на лук и вкиснало,
и под мустаците увиснали
живота псувахме сърдито.
Ще бъдеш ли поне признателна,
че те нахранихме с събития
и те напоихме богато
с кръвта на хиляди убити.
Ще хванеш контурите само,
а вътре, знам, ще бъде празно
и няма никой да разказва
за простата човешка драма.
Поетите ще са улисани
във темпове и във агитки
и нашта мъка ненаписана
сама в пространството ще скита.
Живот ли бе – да го опишеш?
Живот ли бе – да го разровиш?
Разровиш ли го – ще мирише
и ще горчи като отрова.
По синорите сме се раждали,
на завет някъде до тръните,
а майките лежали влажни
и гризли сухите си бърни.  Като мухи сме мрели есен,
жените вили по задушница,
изкарвали плача на песен,
но само бурена ги слушал.
Онез, които сме оставали,
се потехме и под езика,
работехме къде що хванем,
работехме като добитък.
Мъдруваха бащите в къщи:
"Така било е и ще бъде..."
А ние плюехме намръщено
на оглупялата им мъдрост.
Зарязвахме софрите троснато
и търтвахме навън, където
една надежда ни докосваше
със нещо хубаво и светло.
О, как сме чакали напрегнато
в задръстените кафенета!
И късно през нощта си легахме
с последните комюникета.
О, как се люшкахме в надеждите!...
А тегнеше небето ниско,
свистеше въздуха нажежен...
Не мога повече! Не искам!...
Но в многотомните писания,
под буквите и редовете
ще вика нашето страдание
и ще се зъби неприветно –
защото би ни безпощадно
живота с тежките си лапи
направо по устата гладни,
затуй езика ни е грапав.
И стиховете, дето пишем,
когато краднем от съня си,
парфюмен аромат не дишат,
а са навъсени и къси.
За мъката – не щем награди,
не ще дотегнем и с клишета
на томовете ти грамади,
натрупани през вековете.
Но разкажи със думи прости
на тях – на бъдещите хора,
които ще поемат поста ни,
че ние храбро сме се борили.

http://www.youtube.com/watch?v=MgwyZaeMoFc

"О,как се люшкахме в надеждите..."-един поетичен израз на живота ни през последните 25 додини-свидетелство за актуалността на поезията на ВАПЦАРОВ и днес...

Добави в Svejo

IN MEMORIAM...ДА СИ СПОМНИМ БЪЛГАРСКИЯ ЕЗОП

Как ме мъчи всеки ден

тоз въпрос трагичен-

хем да бъда откровен,

хем да бъда симпатичен
• .

 На 23 април е роден 

РАДОЙ РАЛИН

(псевдоним на Димитър Стефанов Стоянов)-

ПИСАТЕЛ,ПОЕТ,ДИСИДЕНТ

Радой Ралин, личност, известна в България наравно и дори повече от Тодор Живков, управлявал България 33 години. През повечето време на режима Ралин се смяташе за нещо като антипод на Живков и главен негов критик. След смъртта му в. “Таймс” му отдели статия на цяла страница, каквато не е отделял по повод смъртта на нито един българин . За пръв път Ралин се прочува след изгорената книга с епиграми “Люти чушки”. След нея славата му на дисидент и неудобен сатирик не залязва.

Радой Ралин е роден на 23 април 1923 г. в Сливен. Той е правнук на Таньо войвода, който е сподвижник на Васил Левски и приятел на Стефан Караджа. Завършва гимназия в родния си град (1941) и право в Софийския университет (1945).

Радой Ралин (вдясно) с Валери
 Петров по време на войната 1945 г 

През юли—септември 1941 заедно с Дучо Мундров и Щ. Скубарев списва и редактира нелегалния антифашистки бюлетин „Истината по антисъветската война“. През 1942 е арестуван. През 1944 (3 месеца) завежда отдел „Агитация и пропаганда“ в Околийския комитет на Отечествения фронт в Сливен, но поради несъгласие с „революционните“ действия на ръководството му заминава доброволец на фронта. Участва във Втората световна война (1944–45).

Редактор (1945–46) в списание „Славяни“. Бригадир в Югославия (1947). През 50-те години, когато в България джазът се смята за еретично изкуство, Радой Ралин е един от ревностните му поддръжници; заедно с Милчо Левиев създава (1965) формацията „Джаз Фокус“.

Радой Ралин с Блага
Димитрова и Александър Муратов 

През 1953 е един от създателите на Стършеловия сатиричен театър — първия български театър на сатиричната миниатюра, който става средище на антикултовската сатира. През 1946–49 е редактор във в. „Литературен фронт“, през 1952–61 — във в. „Стършел“, 1961–63 — във в. „Литературни новини“, 1961–63 — в Студията за игрални филми, 1964–66 — в Студията за хроникални и документални филми, където създава поредицата документални киносатири „Фокус“. 

Редактор в изд. „Български писател“ (1967–68), в Българска кинематография (1976–87), през 1987–90 — във в. „Литературен фронт“.

От 1992 заедно с Борис Димовски и своя син Кин Стоянов издава в. „Щастливец“.

Радой Ралин почива на 81 години на 21 юли 2004 г. Баща е на Кин Стоянов и е дядо на Димитър Стоянов. На негово име е наречен площадът пред кино „Изток“ в София.

Притча за Хан Кубрат

Намирайки се на смъртен одър, хан Кубрат събрал синовете си, за да им покаже и сподели с тях нещо важно, от което те да си извадят мъдра житейска поука. Той взел една жилава дълга пръчка и се опитал да я счупи. Колкото и да се мъчел, пръчката не се поддала на никакво огъване, останала си права. Тогава той взел един сноп жилави пръчки. Понапънал се и те всички се огънали и почнали да се чупят. Когато попитал синовете си каква е поуката, те не могли да му отговорят. Тогава той им казал: “Ако искате да критикувате поотделно служител или работник в едно предприятие, той няма да си вземе бележка, но я свикай всички на едно другарско събрание, па им тегли една яка критика, та да видиш как ще се огънат и ще подвият опашки”.

                          Епиграми

• „Бедността не е порок, а урок.“
• „Битата крава мляко не дава.“
• „Да би се яло, не би висяло.“
• „Думба-лумба два дни, а година — гладни.“
• „Кой постъпва честно, не живее лесно.“
• „Който дрънка, е за вънка.“
• „Славна е нашта“: „Един плаща, друг разгаща.“
• „Господ види кой отде иде.“
• „Заран набожен, вечер разложен…“
• „Безплатен оцет по-сладък от мед.“
• „В краката лъснат, в главата блъснат.“
• „Братски се делили, братски се избили.“

За първи път печата стихотворение през 1931 в детския в. „Изгрев“ (Сливен), първите му хумористични стихотворения и анекдоти са публикувани през 1939–40 във в. „Бургаски фар“.

Същинската творческа биография на Радой Ралин започва със стихосбирката „Войнишка тетрадка“, в която войната не е апотеоз на фанфарни победи, а човешки паметен знак за негероичния и нехрабър воин, който в смъртта не търси слава, а свобода. Родов белег в творчеството на Радой Ралин е двуединството на лирика и сатирика, където „добро и зло кипят в едно тесто“. 

Радой Ралин с поета
Атанас Далчев през 60-те години 

Трагичната дълбочина на сатирата му се ражда пак от оная елегична тревога за човешката съобщност, която непримирена тръпне и в лириката му. Радой Ралин непрекъснато търси изненадващо нови изобразително-изразни средства за по-нюансирано вглеждане в загадките на битието, одухотворява с чувство за мярка дори най-делничното в човешкия живот.Предметният му пластичен стих продължава линията на Атанас Далчев в българската поезия, наследявайки и гражданско-творческата ѝ етика.

Сатиричните творби на Ралин са изключително популярни. Те бранят народното чувство за справедливост, предусещат взривоопасните зони в социалното пространство. Радой Ралин е най-острият епиграмист в българската поезия. Неговите епиграми 

активизират и обновяват чисто 

фолклорни формотворчески традиции.Характерна за 

епиграмното му изкуство е книгата „Люти чушки“, изгорена през 1968 в пещите на Полиграфическия комбинат в София, с няколко издания в чужбина на български език. Сатиричното творчество на Радой Ралин преосмисля и актуализира традициите на притчата,пословицата,поговорката,баснята, народната приказка. От фейлетонно-злободневното, анекдотичното (в ранния си хумор) сатирикът стига до философски вглъбената сатира, до сатиричния роман-есе („Кадровикът Теофраст“).Радой Ралин възражда нетрадиционните за българската сатира кратки жанрови форми — апострофа,афоризма,сатиричната парабола; разширява жанровата територия на съвременната сатира, вътрешновидовото ѝ богатство с уникалните си думи-хибриди. Афористичността на сатиричното слово, неговата полемична диалогичност са доведени до пределните си възможности. Ралин работи активно във всички жанрове на сатиричното изкуство

Стихове, епиграми и други произведения на Радой Ралин са преведени на 37 езика.

Радой Ралин: 

Жената трябва да се люби по 8 пъти:

 8 часа работиш, 8 часа почиваш и 8 часа се любиш – 

24 часа е това.Осмицата е заложена и във формите на жената.

 Аз не пия. Аз съм за секса. Пие, който не може. Не мога да обвиня младите сега ,че пият. При това, че и жените пият повече. Може би всички са еднакво недоволни. Сигурно сексът не върви много напредничаво в таз страна. Какво да говорим? Чисто и просто на хората не им е нито до държава, нито до мокрене на котето./ “Мокриш ли котето?” – традиционният шеговит въпрос със сексуален подтекст, с който Радой Ралин поздравява познати и приятели при среща./

Старецът и смъртта - Радой Ралин

Сякъл старец дърва в гората, натоварил ги на гръб и тръгнал да се катери нагоре към селото.

Катери се и мисли, че иде зимата и трябва да потяга къщата, че трябва да вземе пенсията и да я разпредели на внуците, че трябва да прати колети на дъщерите и синовете, че много работи още трябва да свърши...

Дотежал му товарът, докривяло му на стареца, че силите му отслабват и в отчаянието си, че отсега нататък нищо хубаво не го очаква, спрял на земята да си почине, потресло го от студената пръст, па току почнал да кълне:

- Ох, няма ли смъртта да дойде!

И смъртта веднага се озовала на повикването му.
- Е, какво, и на теб ли дотегна животът, старче?
Той се сепнал, че не му се мряло още, как ще му се мре, то клетвите са си ей тъй, само да се намираме на работа и да му мине гневът на човека, па съобразил отговора си и рекъл на смъртта:

- Ами, викам те, да ми повдигнеш товара.

- Така и предполагах - отговорила Смъртта.

- Бъди спокоен, старче. Няма да те водя на оня свят. Че ако взема да откарвам такива като тебе, кой ще поддържа прираста на населението в тази страна?

МИСЛИ НА РАДОЙ РАЛИН

• „Ако народът не може да бъде целокупен, лесно ще стане изцяло купен! “
• „Безсънието на гладния е най-честната телевизия. “
• „Влезеш ли в историята, гледай да не се заседяваш — ще й станеш досаден. “
• „Вярата е фасадна форма на страха. “
• „Добре, че страданието е лично, иначе властниците ще го възложат на подчинените си срещу скромно служебно възнаграждение. “

• „Докато го надявам, надявам се… “
• „Дошло едно време, нито да те спират, нито да те започват… “
• „Държавниците докарат ли поданиците си до пълно ограбване, ги тренират за нашествия в чужди страни… “
• „Един народ не бива да бъде безкрайно голям — ще му се разсее националното съзнание. “
• „Единствената безспорна истина са некролозите. “
• „Ела култ, че без тебе по-култ.
• „Журналистиката стане ли ялова, ражда ежедневно сензации. “
• „Историята има цена само тогава, когато престане да бъде злопаметна. “
• „Когато един народ мълчи, навярно е вцепенен от успехите си! “
• „Колко печално е да преписваш себе си: нито експлоатация, нито резултат. “
• „Лидерска скромност: нека да сме по-малко, че да си поделим по по-множко. “
• „Мисли, че като нарече колегата си Салиери, та ще напише «Малка нощна музика». “
• „Народе мой, докато не стане всеки самостоятелен, не може да бъде собственик.“
• „Не ме е страх от министъра на културата, а от културата на министъра.“
• „Нейният непоклатим оптимизъм се дължи на безкрайния й цинизъм. “
• „Пародирането е прилепчива дейност — осмивайки чуждата работа, лесно можеш да се увлечеш по средствата й, като се превърнеш в епигон. “
• „Педя човек — лакът брадва. “
• „Пенсионираха и последния неграмотен човек. Сега остава да ограмотим и правописа ни. “

„Поетът направи скокове през трупове — баладично начало.“

• „Поетът получи държавна кола и си прегази Пегаса. “
• „Понякога невежеството предпазва културата. Ако по време на игото нашите музиканти знаеха нотите, с колко ли оди биха възхвалявали угнетителите си? “
• „Принцът се предрешава и на просяк, за да укрие диамантите си. 
• „Приятелството е демокрация, но колко трае? “
• „Проституирай според чергата си. “
• „Революцията е една премиера. После спектакълът пада. “
• „Роднинството е тоталитаризъм — нямаш право на избор, но е истинско и вечно!… “
• „След като смъртта прави всички равни, равенството смърт ли е? 
• „Смеха — и глухите го чуват и слепите го виждат… “

• „Спестяваната съвест се олихвява. “
• „Съветът е като подарък: неучтиво е да не го приемеш, но не си задължен да го употребиш. “
• „Съединението прави салата. “
• „Това движение е обречено да си отива, ала от старост не може да ходи.“
• „Търпението е незабележима форма на гниенето! “

приятели търся

http://vbox7.com/play:81dcd600

Аз искам да имам такива другари,
които да бъдат наистина мои -
когато насред път опасност ни свари,
когато минаваме страшни завои.

Скалата връз друга скала се опира,
реките се сливат във обща река.
Самотният клас се огъва, умира.
Животът е дружба!
Природата иска така.

С реките и птиците все пак е ясно.
С човека е друго - той мисли, мечтае.
Той бива начесто поставян натясно.
Той иска да бъде свободен, да знае.

Приятели търся! Но не от ония,
подобни на пътници в бързия влак,

с които споделям, обядвам и пия
и ставам интимен,
и после забравям ги пак.

Приятели търся! Когато ме черни,
когато срещу ми крещи клеветата,
тогава да дойдат другарите верни,
за мен да рискуват и ранг, и заплата.

Такива другари! Поне един само!

За него на всичко да бъда готов.
Да казвам "Другарю!" по-нежно от "Мамо".
Тогава ще имам убежище, хляб и любов.

РАДОЙ РАЛИН

Портрет на Радой Ралин
(масло на дъска - 1972)
 худ. М. Тошков Кактусът 

Името на Радой Ралин е мярка за отстояното Себе си. Докрай и изцяло - без значение кои са величията. Мярка за онова Аз, с което творецът и приживе бичува угоените умове и пошлостта на низшите, а и след смъртта си предизвиква настървеност на душите хиени. Защото да бъдеш себе си през 60-те, 70-те, 80-те години, когато властта дебне не само какво говориш, но и какво мислиш, е повече от смело. Така постъпва само този, който не само избира начина си на живот, но и разбира неговия смисъл. А Радой е и творец, което прави още по-тежки последиците от избраното, още по-висока е неговата цена.

ПОКЛОН!!!

==========================
P.S. ПАМЕТНИК НА ЕДИН БУЙНОСЛОВЕЦ

Навръх 24 май 2012 г. на площада пред бившето кино „Изток“ в столичния квартал „Изгрев“ бе открит паметник на волнодумеца Радой Ралин, изработен от скулптора Георги Чапкънов.Чапкънов е увековечил Радой Ралин в характерна поза и типични жестове – така, както мнозина го помнят...

Добави в Svejo